— Това едва ли е раят — промърмори Хари.
— Защо пък не? — попита Норман. Провери и другата зеница, реакцията беше същата.
— Защото ти си тук. В рая не пускат психолози — Хари се усмихна уморено.
— Можеш ли да раздвижиш пръстите си? Ръцете?
— Мога да движа всичко. Сам дойдох тук, от цилиндър В. Нищо ми няма.
Норман се изправи.
— Радвам се, че си добре, Хари — наистина го мислеше, беше се уплашил, че Хари е наранен тежко. От самото начало на експедицията разчитаха само на него. При всяко възникнало затруднение, Хари беше човекът, който пръв осмисляше ситуацията и стигаше до правилното решение. Дори в този момент, Норман с успокоение си помисли, че ако Бет не успее да се справи с живото-обезпечаващите системи, Хари ще може.
— Да, добре съм — Хари затвори очи и въздъхна. — Кои останахме?
— Бет. Аз. И ти.
— Майчице.
— Така е. Да ти помогна ли да станеш?
— Да, предпочитам койката. Ужасно съм уморен, Норман. Мога да спя цяла година.
Норман го подкрепи, докато се надигаше. Хари побърза да се отпусне на близката койка.
— Мога ли да поспя малко?
— Разбира се.
— Чудесно. Наистина съм изморен, Норман. Мога да спя цяла година.
— Да, вече го каза…
Нямаше смисъл да продължава. Хари вече хъркаше. Норман се наведе и издърпа нещо смачкано под възглавницата.
Беше бележникът на Тед Филдинг.
Норман внезапно се почувства смазан. Приседна на койката, стиснал бележника в ръка. Накрая намери сили и запрелиства страниците, изписани с разкрачения, жизнерадостен почерк на Тед. В скута му изпадна снимка. Норман я обърна. Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Почувства, че гърлото му се свива. Не знаеше, дали плаче за Тед, или за себе си, защото вече не се съмняваше, че един по един, всички ще загинат в тази метална гробница. Мъчно му беше и се страхуваше.
Бет седеше пред комуникационния пулт в цилиндър Г. Мониторите бяха включени да един.
— Добре са си свършили работата — рече тя. — Всичко е снабдено с подробни инструкции, а компютрите буквално гъмжат от помощни документи. Даже и идиот би се справил. Само един проблем има.
— Какъв е той?
— Кухнята беше в цилиндър Д, а той е наводнен. Нямаме никаква храна, Норман.
— Съвсем никаква?
— Така мисля.
— А вода?
— Вода колкото искаш, но нищо за ядене.
— Е, ще се справим и без храна. Колко още ще бъдем тук?
— Два дни.
— Ще се справим — кимна Норман, като си мислеше: Цели два дни, Божичко. Още два дни в това проклето място.
— Ако, разбира се, бурята отмине според предвижданията — добави Бет. — Опитвах се да разбера как да пуснем балон, за да проверим условията на повърхността. Тина използваше за целта някакъв специален код.
— Ще се правим — повтори Норман.
— Естествено. Ако се случи най-лошото, бихме могли да използваме храната на кораба. Там има колкото искаш.
— Не смяташ ли, че е рисковано да излизаме навън?
— Ще се наложи, — отвърна тя и огледа мониторите, — някъде през следващите три часа.
— Защо?
— Миниподводницата. Нали е снабдена с автоматичен брояч за отплуване и трябва някой от нас да натисне копчето.
— По дяволите, подводницата — рече Норман. — Да се маха.
— Е, не бързай чак толкова — упрекна го Бет. — Подводницата може да побере трима души.
— Искаш да кажеш, че бихме могли да се измъкнем с нея?
— Да. Точно това искам да кажа.
— Божичко — завъртя очи Норман. — Ами, да тръгваме, тогава.
— Има само две пречки — спря го Бет. Тя посочи мониторите. — Прочетох го в инструкцията. Първо, подводницата е нестабилна на повърхността. Ако горе има големи вълни, ще ни разлюлее както нищо досега. Второто е, че като стигнем горе, трябва незабавно да се прехвърлим в декомпресионна камера. Не забравяй, че ни чакат деветдесет и шест часа декомпресия.
— И ако не го сторим? — попита Норман.
Защо просто да не излезем на повърхността, мислеше си той, да отворим люка, да видим небето и облаците и да дишаме нормален въздух.
— Трябва да се подложим на декомпресия — рече Бет. — В кръвта ти сега има разтворен хелий. Докато си в среда с високо налягане, всичко ще бъде наред. Но освободиш ли изведнъж това налягане, ще се получи същото, като с внезапно отваряне на газирана вода. Хелият ще се превърне в мехурчета, които ще задръстят кръвоносната ти система. Смъртта настъпва мигновено.
— О, не — рече Норман.
— Деветдесет и шест часа — натърти Бет. — Толкова е необходимо, за да изгониш хелия от кръвта.
— О, не.
Норман приближи илюминатора и погледна към ДС-7, където се намираше подводницата.
— Как мислиш, калмарът ще се върне ли?