— Попитай Джери.
— На кой екран се появяваше?
— На този — тя го включи. Екранът засвети.
— Джери? — произнесе Норман. — Там ли си?
Никакъв отговор.
Той написа:
ДЖЕРИ? ТАМ ЛИ СИ?
Отново никакъв отговор.
— Ще ти кажа нещо за Джери — заговори Бет. — Той не може да чете мисли. Когато последния път разговаряхме с него, аз непрестанно му пращах мислени послания, но той не отговаряше.
— И аз също — потвърди Норман. — Не само послания, но и образи. И никакъв отговор.
— Ако разговаряме, той отговаря, но не и когато мислим — продължаваше Бет. — Значи не е чак толкова могъщ. Държи се така, сякаш непрестанно ни чува.
— Права си — кимна Норман. — Но ето, че в момента не ни чува.
— Не. И по-рано опитвах.
— Чудя се, защо не ни отговаря.
— Нали каза, че бил емоционален. Може би се цупи за нещо.
Норман не смяташе така. Цупенето не беше присъщо на децата с властен характер. Те са отмъстителни и странни, но не не цупят.
— Между другото, — добави Бет, — това ще е интересно за теб — тя му посочи купчина с разпечатани листове. — Записите на всички разговори, които проведохме с него.
— Да, те могат да ни упътят — кимна Норман и запрелиства страниците, без особен ентусиазъм. Отново го беше налегнала умората.
— Е, поне ще има с какво да се заемеш.
— Така си е.
— Лично аз, — заяви Бет, — бих предпочела да се прехвърля на кораба.
— Защо?
— Не съм убедена, че сме изучили всичко там.
— До кораба пътят е дълъг — рече Норман.
— Зная. Но ако калмарът не се появи за известно време, смятам да опитам.
— Само за да се захванеш с нещо?
— Е, може и така да се каже — тя погледна часовника. — Норман, възнамерявам да поспя няколко часа. А след това ще теглим чоп, за да видим кой ще отскочи до подводницата.
— Съгласен.
— Изглеждаш ми подтиснат, Норман.
— Така се чувствам.
— Аз също — рече тя. — Това място е като гробница — сякаш сме живи погребани.
Бет изкатери стълбичката към нейната лаборатория, но изглежда че не беше заспала, защото след няколко минути се разнесе гласът на Тина, от видеозаписа.
„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“
И отговорът на Бет:
„Може би. Не зная.“
„Плаши ме“.
Бръмченето на пренавиващия механизъм, после пауза и отново:
„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“
„Може би. Не зная.“
„Плаши ме.“
Бет определено се вманиачаваше с този запис.
Норман погледна листовете в скута си, после вдигна очи към екрана и промърмори:
— Джери? Там ли си?
Джери не отговори.
ПОДВОДНИЦАТА
Тя внимателно го побутна по рамото. Норман отвори очи.
— Време е — рече Бет.
— Ясно — той се прозя. Боже, колко уморен бе, само. — Колко време ни остава?
— Половин час.
Бет се настани зад пулта и включи външните сензори.
— Знаеш ли как да работиш с тази машинария? — попита Норман. — Със сензорите?
— Справям се. Доста четох.
— Тогава до подводницата ще отида аз — заяви той. Уверен бе, че Бет няма да се съгласи, че ще настоява тя да поеме активната роля, но поне искаше да опита.
— Добре — кимна Бет. — Ти ще отидеш. Така е по-правилно.
Той едва прикри изненадата си.
— И аз така смятам.
— Някой трябва да наглежда сензорите — продължи Бет. — Ако калмарът се появи, незабавно ще те предупредя.
— Добре — кимна Норман. По дяволите, тя говори сериозно, мислеше си той. — Хари едва ли ще се справи с това — рече той.
— Не, Хари няма сили. А и все още спи. Нека да поспи.
— Нека — съгласи се Норман.
— Ще ти помогна да си сложиш костюма.
— О, да, забравих костюма — рече Норман. — Перката е счупена.
— Флетчър я поправи.
— Дано да се е справила добре.
— Да ида аз вместо теб — предложи Бет.
— Не, не. Ти си гледай приборите. Аз ще отида. Само стотина ярда, нищо работа. Няма и да се изпотя.
— Е, навън е чисто — рече Бет, като прегледа пулта.
— Ясно — кимна Норман.
Шлемът щракна на мястото си, Бет почука по прозорчето и с жестове го попита дали всичко е наред.
Норман кимна и тя отвори люка на пода. Той й махна за сбогом и скочи в ледената вода. Изправи се на океанското дъно под люка, огледа се и почака, са да се увери, че перката на циркулатора работи нормално. След това се отдалечи от станцията.
Отвън блестяха съвсем малко светлини, Норман смътно различаваше тъничките струйки от мехури, които бликаха от многобройните пробойни.
— Как се чувстваш? — попита Бет в шлемофона.
— Добре. Знаеш ли, станцията пропуска.
— Нещата са далеч по-лоши — отвърна Бет. — Повярвай ми.