Ето че и Бет им бе разкрила своите фантазии за новооткритото помещение — за жената, която командвала експедицията, за мъжете, които отказали да я слушат, за това как те умрели, а тя единствена оцеляла.
Но в този разказ нямаше нищо за кораба. Единствената информация, касаеше самата Бет.
— Разбрах — кимна Хари. — Искаш да кажеш, че на връщане тя е сбъркала и корабът се е пренесъл в миналото. Типично за една жена-шофьорка.
— С всичко ли трябва да си правиш майтап?
— А ти всичко ли взимаш на сериозно?
— Това тук е сериозно — натърти Бет.
— Мога да ти разкажа друга история — заяде се Хари. — Тази жена е объркала всичко. Трябвало е да свърши нещо важно, тя е забравила или пък е допуснала грешка. И затова се е подложила на хибернация. В резултат от грешката й другите са загинали, а тя не могла да се събуди от хибернацията.
— Сигурна съм, че тази история ти харесва повече — сряза го Бет. — Напълно съвпада с твоето надменно негърско отношение към жените.
— По-спокойно — обади се Норман.
— Ти негодуваш срещу надмощие на жената — рече Бет.
— Какво надмощие? Вдигането на тежести ли наричаш надмощие? Това е най-обикновена физическа сила — и тя произхожда от чувството за слабост, а не от някакво надмощие.
— Ах, ти, дребна, мършава невестулка — нахвърли се върху него Бет.
— И какво ще правиш сега, ще ме набиеш ли? — ухили се Хари. — Това ли е представата ти за надмощие?
— Знам какво е надмощие — заяви Бет, като го гледаше втренчено.
— Хайде стига вече — намеси се Норман. — Да не навлизаме в подробности.
— А ти как смяташ? — обърна се Хари към Норман. — Имаш ли някаква история, свързана с това място?
— Не — поклати глава Норман. — Нямам.
— О, моля те — настояваше Хари. — Обзалагам се, че имаш.
— Нямам — повтори Норман. — Освен това, нямам намерение да посреднича между вас двамата. Трябва да се държим един за друг. Докато сме тук, долу, трябва да работим като група.
— Хари е този, който внася разкол — сърдеше се Бет. — От самото начало на експедицията, той се заяжда с всички. И тези негови противни дребнави коментари…
— Какви противни дребнави коментари? — попита Хари.
— Много добре знаеш за какво говоря — натърти Бет.
Норман си тръгна.
— Къде отиваш?
— Публиката ви изоставя.
— Защо?
— Защото ми омръзнахте и двамата.
— О-хо — възкликна Бет. — Мистър Хладнокръвният психолог реши, че сме му омръзнали?
— Точно така — отвърна Норман и продължи през стъкления тунел, без да поглежда назад.
— И къде ще се скриеш, за да приключиш с преценката си за нас, а? — извика по дире му Бет.
Норман продължи без да спира.
— На теб говоря! Не си тръгвай, когато ти говоря, Норман!
Норман излезе в кухненския отсек и се огледа за още шоколадови пръчки. Отново беше огладнял, а и искаше да се поразсее от сцената, на която бе присъствал. Трябваше да признае, че беше доста объркан от развоя на събитията. Най-сетне откри една пръчка, обели фолиото и отхапа.
Объркан, но не и изненадан. Още на времето, по време на провежданите изследвания за групова динамика, той бе стигнал до извода, че „трима са вече много“. При ситуации, свързани с високо напрежение, тричленните групи се оказваха най-нестабилни. Ако не съществуваха ясно определени отговорности, в групата непрестанно се сформираха променящи се съюзи, двама срещу един. Ето че и сега се случваше.
Норман приключи с шоколада и започна втори. Колко ли още ще трябва да останат тук, долу? Най-малко тридесет и шест часа. Огледа костюма си, надявайки се да открие джоб, където да прибере още няколко шоколада, но полиестерният комбинезон нямаше никакви джобове.
Все още навъсени, в кухненския отсек влязоха Бет и Хари.
— Някой да иска шоколад? — попита, дъвчейки, Норман.
— Искаме да ти се извиним — поде Бет.
— За какво?
— За това, че се държахме като деца — добави Хари.
— Чувствам се засрамена — продължаваше Бет. — Чувствам се ужасно, задето се изпуснах по този начин, чувствам се като пълен идиот… — Бет клатеше глава, вперила виновно поглед в пода.