Интересно, помисли си Норман, с каква невероятна скорост преминава от състояние на агресивна самоувереност към смирение и склонност да вини себе си. Без никакъв промеждутък.
— Няма какво да говорим — рече Норман. — Всички сме изморени.
— Чувствам се направо ужасно — настояваше Бет. — Ужасно, наистина. Сякаш съм ви излъгала и двамата. Въобще не ми е тук мястото. Не заслужавам да съм член на вашата група.
— Бет, — прекъсна я Норман, — изяж един шоколад и престани да се самосъжаляваш.
— Да, — съгласи се Хари, — повече ми харесваше разгневена.
— Гади ми се от тези шоколади — завъртя глава Бет. — Изядох единадесет, преди вие да дойдете.
— Хапни още един, — предложи й Хари, — да станат дузина. и да се връщаме в станцията.
Докато пресичаха океанското дъно на път за станцията, тримата се оглеждаха напрегнато, в очакване отнякъде да се зададе калмарът. Норман беше донякъде успокоен от факта, че са въоръжени. Имаше и още нещо, някаква вътрешна увереност, произхождаща от последната среща с чудовището.
— Държиш харпуна, сякаш наистина си готов да го използваш — забеляза Бет.
— Така си е — през целия си живот, Норман се беше възприемал за научен работник, университетски преподавател и никога не бе гледал на себе си, като на човек на действието. Освен при редките игри на голф. А сега, докато държеше харпуна пред себе си, той неочаквано бе открил, че усещането му допада.
Право на пътя им се издигаше малка гора от корали. Наложи се да ги заобиколят. На височина коралите достигаха четири-пет фута, с пурпурни и синкави листа, които грееха с отразена светлина. Норман беше абсолютно сигурен, че тези корали ги нямаше, когато пристигнаха за пръв път в станцията.
А сега имаше не само корали, но и многобройни пасажи от едри риби. Повечето от тях, бяха черни, с червени ивици по гърба. Бет каза, че това били риби-хирурзи, типични за този район на Тихия океан.
Всичко се променя, мислеше си Норман. Всичко около нас непрестанно се мени. Но не беше съвсем сигурен. Можеше да разчита единствено на паметта си, тук долу. Твърде много фактори объркваха възприятията му — сгъстената атмосфера, раните, които бе получил и непрестанното напрежение и страх, сред които бе принуден да съществува.
Вниманието му бе привлечено от нещо бяло. Той насочи светлината надолу и видя гърчеща се белезникава лента, с дълга, тънка опашка и черни ивици. Отначало я взе за змиорка. След това зърна плоската глава и устата.
— Чакай малко — спря го Бет.
— Какво има?
— Морска змия.
— Опасна ли е?
— Не винаги.
— Отровна? — попита Хари.
— Много.
Змията се виеше ниско над дъното, очевидно търсеше храна. Не им обръщаше никакво внимание и Норман я проследи с поглед, любувайки се на грациозните й движения.
— Тръпки ме побиват — рече Бет.
— Знаеш ли от какъв вид е? — попита Норман.
— Прилича ми на Белчърова — рече замислено Бет. — Всички тихоокеански морски змии са отровни, но най-отровни са Белчъровите. Според някои изследователи, те са въобще най-отровните зeмноводни, познати на планетата. Отровата им е стотици пъти по-силна от тази на кралската кобра или на черната тигрова змия.
— Значи, ухапе ли те…
— Две минути, максимум.
Проследиха змията, докато се изгуби сред коралите.
— Обикновено, морските змии не са агресивни — отбеляза Бет. — Някои водолази дори ги докосват, играят с тях. Аз никога не бих го сторила. Божичко. Змии.
— Защо им е необходима толкова силна отрова? За да неутрализират жертвата си?
— Знаеш ли, — заговори Бет, — странно, но най-отровните същества на света са водните обитатели. Отровата на сухоземните животни въобще не може да се сравни с тяхната по сила. Ала дори сред тях, най-страшна отрова притежава земноводно — това е жабата Bufotene marfensis. В морето има отровни риби, като рибата-балон, които в Япония са деликатеси, има и отровни морски звезди — като звездния конус, Alaverdis lotensis. Веднъж, когато бях с една гемия край Гуам, някаква жена извади от водата звезден конус. Тази морска звезда е необичайно красива, но жената не знаеше, че трябва да се пази от острия й шип. Звездата внезапно извади отровното си жило и го забоде в дланта на жената. Нещастницата измина само три крачки, преди да се строполи в конвулсии и след час бе мъртва. Има и отровни растения, отровни гъби и отровни корали. И, разбира се, змии. Дори тези с най-слаба отрова са смъртоносни за човека.
— Много мило — рече Хари.
— Не бива да забравяме, че животът в океана е възникнал много преди този на сушата. Някъде преди около три милиарда години. Тук средствата за защита и нападение са далеч по-усъвършенствани — обитателите на океана са разполагали с много повече време.