Изведнъж настъпи ужасна суматоха. Срутване! Ерика, обзета от паника, се долепи към стената, парченца мазилка се ръсеха по главата и раменете й.
Но не последва срутване. Вместо това суматохата продължи и внезапно въздухът се насити със задушлив прах и високи, пронизителни писъци. После нещо кацна на рамото й. Беше живо и заби ноктите си в кожата й. Тя помете животното с опакото на дланта си и усети, че то има крила. Не беше срутване! Това бяха един милион сърдити прилепа. Тя прикри глава с ръцете си и се сви в ъгъла до стената, като едва си поемаше дъх. Постепенно прилепите се поуспокоиха и тя успя да се добере до следващото помещение.
Бавно проумя, че е попаднала в лабиринт от гробници, построени в древността за простолюдието на Тебес. Катакомбите бавно са се вкопавали все по-навътре в планината, за да се настаняват милионите мъртъвци. Понякога случайно са се пресичали с други гробници, както в случая с гробницата на Ахмоз, в която Ерика беше погребана. Там просто бяха замазали пробива и продължаваха да копаят в друга посока.
Вярно че прилепите й донесоха ужасни преживявания, но я и окуражиха. Те недвусмислено потвърждаваха надеждите й, че наблизо има изход. Опита се да запали една от превръзките на мумиите и откри, че те горят с ярка светлина. А впоследствие откри, че части от мумиите заедно с превръзките им горят като факли и, въпреки отвращението си, се принуди да си служи с тях. Най-добри бяха предмишниците, поради удобната им за носене форма. Сега, когато вече имаше по-надеждно осветление, тя по-бързо си проправи път през множеството галерии и се изкачи на няколко последователни по-горни нива, докато най-после не усети полъх на свеж въздух…
Когато излезе навън в топлата египетска нощ, видя, че се намира на няколкостотин ярда от мястото, където бе влязла в гробницата с Мохамед. Точно под нея се намираше село Курна. Почти не се виждаха светлини.
Тя застина на входа на катакомбите и разтреперана се вгледа в звездите. Все още не можеше да повярва. Разбираше, че е останала жива по чудодейно стечение на обстоятелствата.
Първото нещо, от което имаше нужда, беше да отиде някъде, където да си почине, да се посъвземе и да изпие нещо. Гърлото й бе болезнено пресъхнало от задушливия прах. Искаше да се измие. Имаше чувството, че цялото преживяване някак си я беше омърсило, но най-много от всичко желаеше да види лицето на някой приятел. Най-близкото място, където можеше да получи всичко това, бе къщата на Айда Раман. Ясно я виждаше в подножието на планината. Зад прозореца още грееше светлинка.
Тя напусна площадката пред катакомбите и се отправи към основата на скалата. Нямаше никакво намерение да рискува да се среща с Мохамед или нубиеца, преди да се е прибрала в Луксор. Най-силното й желание беше да се върне при Ивон. Щеше възможно най-точно да му обясни къде се намира статуята, а после щеше да се махне от Египет. Всичко, преживяно досега, я бе изтощило пряко сили.
Започна да се спуска едва когато стигна точно над къщата на Айда Раман. Първите стотина метра извървя по пясък, който после се смени с ронлив чакъл. Плъзна се по него с шум, който й се стори оглушителен в ярката нощ. Най-сетне стигна задната част на къщата.
Притаи се в сенките и в продължение на няколко минути се ослушва. Не се забелязваше никакво движение. Доволна, че теренът е чист, тя заобиколи къщата, влезе в двора, пристъпи до вратата и почука.
Айда Раман извика нещо на арабски. Ерика й отговори, като произнесе името си и я попита дали може да поговори с нея.
— Отивай си! — изкрещя Айда през затворената врата.
Ерика бе изненадана. Айда се бе държала толкова топло и приятелски.
— Моля ви, мисис Раман, имам нужда от чаша вода.
Резето се вдигна и вратата се отвори. Айда бе облечена в същата памучна рокля, както и при първата им среща.
Изглеждаше състарена. Характерната й ведрост сякаш бе изчезнала.
— Добре — каза тя. — Но стой тук на вратата. Не мога да те пусна вътре.
Докато старицата й донесе чашата, Ерика огледа стаята. Познатата обстановка я успокои. Лопатата си беше на мястото. Снимките висяха на стената в спретнатите си рамки. На много от тях се виждаше Хауърд Картър с някакъв арабин с чалма, за когото тя реши, че вероятно е Раман. Сред снимките имаше малко огледалце и Ерика бе изумена от вида си.
Айда Раман й донесе чаша от сока, с който я бе черпила при предното й посещение. Ерика бавно го изпи. Гърлото я болеше, когато преглъщаше.