Ерика включи на първа и колата с болезнен вой подскочи напред. От внезапното ускорение предната врата се затвори с трясък и смачка ръката на Раул. Той изрева от болка. В същия миг колата се качи на шосето. От разтърсването Раул се търкулна в пясъка край пътя. Изправи се на крака почти в същия миг, в който падна. Притиснал ранената си ръка към гърдите, той се затича след колата и видя, че тя спира до една ниска, белосана къща. Той също спря и я проследи как изскочи от колата и се втурна към къщата. Огледа се, за да запомни добре мястото и се върна, за да доведе Ивон.
Когато Ерика стигна до вратата на Ахмед, тя примираше от ужас, че Раул може да я е настигнал. Не беше заключено и тя с гръм и трясък влезе, без да си прави труда да затваря вратите. Трябваше по възможно най-бързия начин да убеди Ахмед, че наистина има заговор, за да може да се осигури надеждна полицейска охрана. Втурна се направо в дневната и за своя радост съзря Ахмед.
— Следят ме! — извика тя.
Ахмед скочи на крака и изгуби ума и дума.
— Бързо! — каза тя. — Трябва да намерим подкрепление.
Ахмед се съвзе от изненадата, втурна се покрай нея и надзърна през отворената врата. Ерика се обърна към приятеля на Ахмед, за да му каже да се обади на полицията. Отвори уста и застина така, с очи разширени от страх и изумление.
Ахмед затвори вратата, върна се и грабна Ерика в прегръдките си.
— Чисто е, Ерика — каза той. — Чисто е и ти си в безопасност. Чакай да те видя. Просто не мога да повярвам.
Но тя не отговори, а източи врат и погледна през рамото му. Кръвта й се смрази. Пред нея стоеше Мохамед Абдула. Сега и тя, и Ахмед щяха да загинат. Беше очевидно, че Мохамед е не по-малко изненадан и изригна гневен поток арабски ругатни.
В началото Ахмед не обръщаше внимание на бръщолевенето на Мохамед. Попита Ерика кой я следи и преди тя да успее да му отговори, Мохамед каза нещо, което отприщи гневен пристъп на Ахмед също както онази вечер с чаената чаша. Очите му потъмняха и той със замах извърна лице към Мохамед. Заговори на арабски и отначало гласът му беше нисък и заплашителен, но постепенно се извиси и накрая направо крещеше.
Ерика поглеждаше ту единия, ту другия и очакваше Мохамед да извади някакво оръжие. За свое облекчение обаче видя, че той се страхува от Ахмед. И явно се подчиняваше на заповедите му, защото покорно седна, когато Ахмед му посочи един стол. Едва тогава Ахмед се обърна към нея и тя сякаш потъна в дълбоките му, непроницаеми очи. Какво ставаше тук?
Ахмед бавно заговори.
— Ерика, наистина е чудо, че се връщаш…
Тя бавно започна да осъзнава, че нещо много лошо е на път да се случи. Какво криеше Ахмед? Какво искаше да каже с това „връщаш“?
— Явно волята на Аллаха е да се съберем, ти и аз — продължи той. — И аз с готовност ще приема волята му. От часове говоря на Мохамед за теб. Смятах да дойда при теб, за да те помоля.
Сърцето й заблъска в гърдите. Чувството й за реалност се разпадаше.
— Ти си знаел, че съм запечатана в гробницата?
— Да. Това беше много тежко решение за мен. Наредих да не ти причиняват болка. Възнамерявах да дойда в гробницата и да те убедя да се присъединиш към нас. Обичам те, Ерика. Веднъж вече бях принуден да се разделя с жената, която обичах. Чичо ми просто не ми остави избор. Но не и този път. Искам да станеш част от семейството. Моето и на Мохамед.
Ерика затвори очи. Просто не можеше да повярва на очите и ушите си. Брак? Семейство? Гласът й трепереше.
— Роднини ли сте с Мохамед?
— Да — каза Ахмед, отведе я до кушетката и я сложи да седне. — Аз и Мохамед сме братовчеди. Баба ни е Айда Раман. Тя е майка на майка ми. — Ахмед внимателно описа сложната генеалогия на семейството си, като започна от Саруат и Айда Раман.
— Ерика… ти успя да направиш нещо, което никой друг не можа, и то в продължение на петдесет години. Никой извън семейството не е виждал папируса на Раман. И всеки, който е добил и най-смътна представа за съществуването му, е бил ликвидиран. Благодарение на средствата за масова информация всички тези смъртни случаи бяха обяснени с „проклятието на фараоните“.