Ерика потри ръце и забеляза, че те веднага се навлажняват, щом си спомни събитията от Серапеума. Когато Гамал бе паднал върху нея, тя си помисли, че е станало срутване. Отчаяно се беше мъчила да се освободи, но поради малката широчина на стълбището това се оказа невъзможно. Освен това тъмнината бе толкова плътна, че тя не беше сигурна дали очите й са отворени или затворени. После почувства топлата, лепкава течност по гърба си. Едва по-късно разбра, че това е кръвта на мъжа, който умираше върху нея.
Ерика с усилие преодоля новия пристъп на гадене и вдигна поглед към вратата. Влезе същият мъж, който преди малко се бе пипкал тридесет минути, докато попълни със счупен молив някакъв документ. Той почти не говореше английски, но усърдно й махаше да тръгне с него. Очуканият пистолет, който се мъдреше в кобура му, далеч не я успокои. Тя вече се бе сблъскала с бюрократичния хаос. Явно я смятаха за заподозряна, а не за невинна жертва. От момента, в които властите пристигнаха на местопроизшествието, настъпи пълно безредие. В един момент двама полицаи толкова разпалено се скараха относно някакъв детайл от показанията, че едва не се сбиха. Взеха паспорта на Ерика и я откараха в Сакра в заключен фургон, който бе горещ като пещ. На няколко пъти тя ги попита дали може да се обади в американското консулство, но в отговор мъжете само свиваха рамене и продължаваха да се карат какво да правят с нея.
Сега тя последва полицая със стария пистолет през порутеното полицейско управление до улицата. Същият фургон, с който я бяха докарали от Серапеума до тук, я очакваше. Тя се опита да си поиска паспорта, но полицаят я натика вътре, затвори вратите и ги заключи. На дървената пейка вече я очакваше Ануар Селим. Ерика не го беше виждала от катастрофата в Серапеума и толкова много му се зарадва, че едва не го прегърна с молби за успокоение. Но когато тя влезе във фургона, той ядно я изгледа и извърна глава.
— Знаех си, че ще ми навлечеш неприятности — каза той, без да я поглежда.
— Аз, неприятности? — Тя забеляза, че ръцете му са в белезници и реши да не го тормози повече.
Фургонът подскочи напред и двамата пътници залитнаха на седалките си. Ерика усети, че струйка пот се спуска по гърба й.
— От самото начало се държеше необичайно — продължи Селим, — особено в музея. Веднага разбрах, че кроиш нещо. Така и ще им кажа.
— Аз… — започна Ерика, но се отказа. Страхът парализира мозъка й. Трябваше да съобщи за убийството на Абдул Хамди.
Селим я погледна и се изплю на пода.
Кайро, 15:10
Когато излезе от фургона, Ерика разпозна ъгъла на площад „Ел Тарир“. „Хилтън“ бе съвсем близо и й се прииска да отиде в стаята си, да се обади на няколко телефона и да потърси помощ. Когато видя, че Селим е окован, тя още повече се притесни и се чудеше дали е арестувана или не.
Грубо ги набутаха в сградата на силите за сигурност. Отведоха Селим нанякъде. На Ерика й свалиха отпечатъци от пръстите, снимаха я и я отведоха в някаква стая без прозорци.
Полицаят, който я съпровождаше, бодро козирува на офицера. Без да вдига поглед от досието, офицерът махна с ръка и съпровождачът излезе, като внимателно затвори вратата. Ерика остана права. Единствено обръщането на страниците нарушаваше тишината. Под флуоресцентните лампи плешивата му глава лъщеше като излъскана ябълка. Тънките му устни леко мърдаха, докато четеше. Беше безупречно облечен в бяла униформа с висока яка. На кръста си имаше широк черен колан, кобур и презрамка, която минаваше под единия пагон. Обърна последната страница на досието и Ерика забеляза, че вътре има приложен американски паспорт. Искрено се надяваше, че най-после е срещнала служител, който да има нещо в главата си.
— Седнете, моля, мис Барън — каза полицаят, все още без да вдига поглед. Гласът му беше сух и безчувствен. Имаше толкова тънки мустаци, че приличаха на чертичка на горната устна. Дългият му нос бе с леко увиснал връх.
Ерика бързо седна на стола пред масата. Под масата, до излъсканите обувки на полицая, тя видя платнения си сак. Беше се примирила, че вече е изчезнал.
Той остави досието и взе паспорта. Отвори го и очите му няколко пъти се спряха ту на нея, ту на снимката. После протегна ръка и постави паспорта до телефона.
— Аз съм лейтенант Искандер — каза той и сплете пръсти на масата, напрегнато се взря в Ерика и попита: — Какво се случи в Серапеума?
— Не знам — заекна тя. — Изкачвах се по едни стълби, за да погледна някакъв саркофаг, после някой ме събори отзад, после друг падна върху мен и светлината угасна.