Ахмед приближи картата на Египет и когато заместникът му седна, се обърна.
— Какво ще кажеш за всичко това, Заки?
— Нямам ни най-малка представа — отговори той и избърса потта, която обливаше челото му въпреки климатичната инсталация. Доставяше му удоволствие да гледа как Ахмед се затруднява.
— Колкото и да се мъча, изобщо не мога да проумея защо застреляха Гамал — каза Ахмед и удари с юмрук отворената си длан. — Боже мой, млад човек с жена и деца… Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с това, че следеше Ерика Барън?
— Не виждам защо трябва да има такава връзка, но не е изключено. — Това последното го каза специално, за да жегне Ахмед. Заки извади угаснала лула и я забучи между зъбите си, без да обръща внимание на пепелта, която се посипа върху гърдите му.
Ахмед скри лице в шепите си и разтри слепоочията си. После оправи пищния си мустак.
— В цялата история просто няма логика. — Обърна се и погледна голямата карта. — Чудя се дали пък в Сакра не се забърква някаква каша. Възможно е нелегално да са открити нови гробници. — Той се върна до бюрото си и седна. — А което е още по-обезпокоително, днес сутринта ми се обадиха от емигрантската служба и ми казаха, че в Кайро е пристигнал Стефанос Маркулис. Както знаеш, той не идва тук често. — Ахмед се наведе напред и внимателно се взря в лицето на Заки Риад. — Какво съобщи полицията за Абдул Хамди?
— Почти нищо — каза Заки. — Явно са го ограбили. Полицията успяла само да разбере, че напоследък изведнъж е забогатял, щом е преместил магазина си от Луксор в Кайро. А в същото време е купувал и по-ценни образци. Явно е имал пари отнякъде. И впоследствие са го ограбили.
— Да имаш случайно представа откъде са дошли парите? — попита Ахмед.
— Аз не, но има един човек, който би могъл да знае. Старецът има син в Луксор. Той също се занимава с търговия на антики.
— Полицията говорила ли е със сина му?
— Дори да е говорила, аз не знам — каза Заки. — Това би било прекалено очевиден ход. Всъщност те далеч не се интересуват толкова много от случая.
— Аз се интересувам — настоя Ахмед. — За довечера ми уреди самолет до Луксор. Смятам да посетя сина на Абдул Хамди. Освен това подсили охраната на некрополиса на Сакра.
— Мислиш ли, че сега е подходящият момент да напуснеш Кайро? — попита Заки и надигна мундщука на лулата си. — Както самият ти изтъкна, сигурно нещо се готви, щом Стефанос Маркулис е в Кайро.
— Възможно е, Заки, но имам нужда де се усамотя за един-два дни в къщата си край Нил. Чувствам се отговорен за смъртта на Гамал. А когато съм потиснат, единствено Луксор може да излекува раните ми.
— А американката, Ерика Барън? — попита Заки и запали лулата си.
— Нищо й няма. Уплашена е, но ми се струва, че ще се съвземе. Самият аз не знам как бих се чувствал, ако за двадесет и четири часа стана свидетел на две убийства, като при едното жертвата падне върху мен.
Заки дълбокомислено дръпна от лулата си.
— Ахмед, когато те попитах за мис Барън, аз не се интересувах от здравето й, а питах дали да продължаваме да я следим.
— Не — ядосано отвърна Ахмед. — Тази вечер не. Ще бъде с Дьо Марго. — В момента, в който произнесе тези думи, той вече съжаляваше. Проявата на чувства беше съвсем не на място.
— Не съм те виждал в такава светлина, Ахмед — каза Заки и внимателно се вгледа в шефа си. Познаваше го от няколко години, той никога не бе проявявал интерес към жените. А сега изведнъж се държеше така, сякаш ревнува. Тази слабост на Ахмед зарадва Заки. С времето бе намразил позата му на свръхчовек. — Може би Луксор наистина ще ти се отрази добре. С удоволствие ще движа нещата тук и лично ще преценя положението в Сакра.
Кайро, 17:35
Когато правителствената кола спря пред „Хилтън“, Ерика все още не можеше да повярва, че са я освободили. Тя отвори вратата и благодари на шофьора, сякаш и той имаше заслуга за освобождаването й. Влезе в „Хилтън“ с чувството, че се завръща в родния си дом.
Фоайето отново бе претъпкано. Този следобед международните полети следваха един след друг. Повечето туристи безцелно се шляеха около багажа си, докато управата на хотела безуспешно се опитваше да се справи с ежедневното нашествие.
Сепна се от мисълта колко абсурдно изглежда самата тя сред шарената тълпа. Изморена, запотена и рошава. На гърба й още стоеше петното кръв, панталоните й бяха в окаяно състояние, оваляни в мръсотия и разпрани на дясното коляно. Ако можеше да стигне до стаята си по някакъв заобиколен път, несъмнено би избрала него. За нещастие обаче трябваше да прекоси големия синьо-червен ориенталски килим и да мине под централния кристален полилей. Имаше чувството, че се намира на сцена и хората започнаха да я заглеждат.