Ивон замислено дъвчеше, без да сваля очи от Ерика.
— Вратата ти има ли допълнително резе? — попита той.
— Да.
— Винаги го слагай. Ерика, когато беше при Абдул Хамди, той даде ли ти някакви писма или книжа?
— Не, даде ми само един фалшив скарабей, който изглеждаше съвсем като истински, и ме убеди да ползвам неговия пътеводител на Бедекер вместо моя на Нейджъл.
— И къде са тези неща сега?
— Ето тук. — Тя бръкна в сака си и извади пътеводителя без корицата. Най-после се бе откъснала и Ерика я остави в хотелската стая. Скарабеят беше в портмонето й.
Ивон го взе и го разгледа близо до пламъка на свещта.
— Сигурна ли си, че е фалшив?
— Добър е, нали? И аз помислих, че е истински, но Хамди настояваше на противното. Каза, че синът му го е правил.
Ивон внимателно постави скарабея на масата и взе пътеводителя.
— Тези пътеводители са фантастични — промърмори той и внимателно разлисти целия том, като внимателно огледа всяка страница. — Няма по-добро помагало за древноегипетските обекти, особено за Луксор. — Той остави томчето на масата и продължи: — Ще имаш ли нещо против, ако го взема и го дам за установяване на автентичността? — попита той, стиснал скарабея между палеца и показалеца си.
— Искаш да го дадеш на въглероден анализ?
— Да. Изглежда ми автентичен, ето и именният знак на Сети. Мисля, че е истинска кост.
— За материала си прав. Хамди каза, че са изработени от кости, изровени от древните обществени катакомби. Така че въглеродната проба нищо няма да покаже. Хамди обясни, че изкуствено състарявали гравюрите, като ги натъпквали в гушите на пуйки.
Ивон се разсмя.
— Антикварната промишленост в Египет е изключително изобретателна. И въпреки това бих желал да дам този скарабей за изследване.
— Нямам нищо против, само настоявам да си го получа обратно. — Тя допи кафето си и устата й се напълни с горчива утайка. — Ивон, защо Ахмед Казан се интересува от делата ти?
— Мисля, че с нещо го притеснявам. Но просто не мога да проумея защо се е обърнал към теб, а не към мен. Той смята, че аз съм изключително опасен колекционер на антики. Знае, че съм попаднал на няколко твърде ценни придобивки по време на опитите си да проследя нелегалните търговски канали. Фактът, че работя срещу нелегалната търговия, не означава нищо за него. Ахмед Казан е част от тукашната бюрокрация. Вместо да приемат помощта ми, те треперят за креслата си. Освен това им е присъща трайна омраза към англичаните и французите. А аз съм французин, имам и малко английска кръв.
— Ти си половин англичанин? — недоверчиво попита Ерика.
— Обикновено премълчавам този факт — каза той със силния си френски акцент. — Европейската генеалогия е много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Семейното ни имение е „Шато Валоа“, близо до Рамбуйе, между Париж и Шартр. Баща ми е маркиз Дьо Марго, но майка ми е от английския род Харкорт.
— Много е далече от Толидо, щата Охайо — тихо каза Ерика.
— Моля?
— Казах, че е много интересно. — Ерика се усмихна.
Излязоха от ресторанта и Ивон я прегърна през кръста. Това й хареса. Вечерният въздух бе прохладен, луната блестеше между евкалиптовите дървета, насадени от двете страни на шосето. Щурците огласяха тъмнината и връщаха Ерика в нейното детство, напомняха й августовските нощи в Охайо. Този спомен я изпълни със спокойствие.
— Какви ценни египетски антики си купил? — попита тя, когато се приближиха до неговия фиат.
— Няколко чудесни образци, които с радост ще ти покажа при първия удобен случай. Особено съм привързан към две златни статуетки. Една на Некбет и една на Изис.
— А купувал ли си образци от времето на Сети I? — попита тя.
Ивон отвори вратата на фиата.
— Имам една огърлица, вероятно е оттогава. Повечето ми антики са от Новото Царство и нищо чудно голяма част от тях да са от периода на Сети I.
Ерика седна в колата и Ивон я помоли да си сложи предпазния колан.
— Известно време съм бил автомобилен състезател и оттогава винаги ги използвам — обясни той.
— Човек лесно може да се досети — усмихна се Ерика и си припомни вчерашното му шофиране по задръстените улици.