Когато Ерика и компаньонът й пристъпиха към следващия експонат, техният преследвач се измъкна иззад витрината си и се скри зад друг сандък, също с надпис „Отсъства поради…“. С разтворен пред лицето си пътеводител той се опитваше да долови нещо от разговора. Дочу само откъслечни думи за богатството на един от великите фараони. Но на Калифа това също му звучеше като приказки за пари и той се приближи още малко. Харесваше му напрежението и опасността, макар че опасността бе само въображаема. Невъзможно бе тези хора да представляват реална заплаха за него. Можеше да ги убие и двамата за две секунди. Дори самата мисъл за това му носеше удоволствие.
— Повечето от най-добрите неща са изложени в Ню Йорк — обясняваше Ерика. — Но погледни това колие тук. — Тя посочи с пръст, а Ричард се прозя. — И всичко това е било погребано с незначителния Тутанкамон. Представяш ли си какво е погребано със Сети I?
— Не мога да си представя — призна Ричард и пристъпи от крак на крак.
Ерика усети отегчението му и го погледна.
— Е, добре — успокои го тя, — държа се много добре. Хайде сега обратно в хотела да хапнем набързо и да видя дали някой не ме е търсил, а после тръгваме към пазара.
Калифа се взря в стегнатите извивки на дънките й. Насилническите му въжделения се смесиха с други, по-интимни и по-лъстиви.
В хотела ги очакваше съобщение за Ерика и телефонен номер, на който да се обади. Бяха намерили и свободна стая за Ричард. Той се поколеба и умолително изгледа Ерика, но нищо не постигна и накрая се запъти към рецепцията, за да се регистрира. Ерика се опита да се справи с един от телефонните автомати във фоайето, но без успех. Каза на Ричард, че ще се обади от стаята си.
Бележката бе лаконична: „За мен ще е удоволствие да се срещна с вас възможно най-скоро. Стефанос Маркулис“. Тя потрепери при мисълта, че ще се срещне с човек, който се занимава с нелегална търговия и който може би е свързан с убийството. Но той бе продал първата статуя на Сети и можеше да й даде ценна информация, която да помогне в издирването на втората. Спомни си съвета на Ивон и за първи път наистина се зарадва, че Ричард е с нея.
Хотелският телефонист се справи далеч по-добре от потрошения автомат във фоайето. Връзката бе установена веднага.
— Да! Ало! — В гласа на Стефанос се долавяха деспотични нотки.
— На телефона е Ерика Барън.
— А, да. Благодаря ви, че се обадихте. Нямам търпение да се срещнем. Имаме общ приятел. Ивон дьо Марго. Очарователен мъж. Предполагам, той ви е казал, че ще ви потърся, за да се видим и да поговорим. Можем ли да се срещнем днес следобед, да речем около два и половина?
— И къде смятате да се срещнем? — попита тя, като имаше наум предупреждението на Ивон.
От другата страна се чу шум.
— Където ви е удобно, скъпа. — Стефанос повиши тон, за да надвика шума.
Ерика се почуди от това колко фамилиарни са всички.
— Не зная — каза тя и погледна часовника си. Беше единадесет и половина. В два и половина с Ричард най-вероятно щяха да са на пазара.
— А какво ще кажете да се видим направо при вас, в „Хилтън“?
— Този следобед ще ходя на пазара „Кан ел Калили“ — помисли си дали да спомене за Ричард, но реши, че няма да е зле да си запази известен елемент на изненада.
— Един момент — каза Стефанос.
Ерика чу приглушен разговор. Стефанос бе закрил микрофона с ръка.
— Съжалявам, че ви прекъснах — продължи той с тон, от който изобщо не личеше, че съжалява. — Знаете ли джамията „Ал Ажар“, точно до „Кан ел Калили“?