Казаха му улицата и номера и той лесно го откри, но беше заключен. Не беше просто затворен за обяд. На прозорците имаше капаци.
Върза Сауда на сянка и попита в съседните магазини за Тюфик Хамди. Отговорите бяха едни и същи. Тюфик изобщо не бил отварял днес и това наистина било странно, защото от години не бил пропускал ден. А един допълни, че отсъствието му сигурно има нещо общо със скорошната смърт на баща му в Кайро.
Ахмед тръгна към Сауда и за последен път погледна заключения магазин. Вратата привлече вниманието му. Когато се вгледа отблизо, той видя дълга прясна пукнатина в дъската. Сякаш част от нея е била отчупена и след това поставена отново. Пъхна пръсти между дъските и дръпна. Изобщо не помръдна. Погледна горния ръб и забеляза, че дъските не са хванати отвътре, както обикновено, а са заковани за касата. Явно Тюфик Хамди бе решил да затвори магазина за по-дълго време.
Ахмед отстъпи една-две крачки и поглади мустака си. После сви рамене и отиде при Сауда. Помисли си, че Тюфик Хамди може наистина да е заминал за Кайро. Почуди се как може да открие къде живее семейството му.
Преди да стигне до коня, той срещна стар семеен приятел и се заприказва. Мислите му витаеха далеч от изтърканите баналности, които си разменяха. В това че вратата бе закована, имаше нещо много обезпокоително. Едва дочака да се сбогува със събеседника си и подмина търговската част, за да навлезе в лабиринта от улички, които водеха до пространството зад магазините. Обедното слънце яко напичаше и Ахмед почувства, че по челото му избиват капчици пот.
Точно зад магазинчетата той се озова в нещо като зайчарник от набързо скърпени навеси. Пред него се разбягаха кокошки, десетина голи деца прекъснаха игрите си и го зяпнаха. След няколко опита той най-после намери задния вход на магазина. През цепките между дъските се виждаше малък, постлан с тухли двор.
Пред погледите на няколко тригодишни момчета той опря рамо на вратата и я насили, докато се отвори достатъчно, за да влезе. Дворчето бе дълго около петнадесет фута и водеше до друга врата. Отляво тръгваше някакъв коридор. Ахмед притвори вратата, която беше изкъртил и видя как един тлъст тъмнокафяв плъх излезе от коридора, прекоси двора и се шмугна в канализационната тръба. Въздухът беше тежък, горещ и застоял.
Коридорът водеше до малка стая, в която Тюфик явно живееше. Ахмед прекрачи прага. На малката дървена маса се виждаха развалено манго и парче козе сирене, покрито с мухи. Всичко останало в стаята не си беше на мястото. Един шкаф в дъното беше с изкъртена врата. Навсякъде имаше разхвърляни книжа. Някой беше копал на няколко места в кирпичените стени. Ахмед се оглеждаше с нарастващо безпокойство и се чудеше какво ли се е случило.
С бързи стъпки той излезе от жилищната част и приближи вратата към магазина. Не беше заключена и висеше на пантите си с явни следи от насилие. Вътре бе тъмно. Тънки лъчи светлина проникваха през дъските върху витрината. Ахмед изчака, докато очите му свикнат с полумрака. Чу трополене на малки крачка. Плъхове.
Хаосът в магазина бе много по-голям, отколкото в стаята. Големите шкафове бяха съборени от стената, насечени на трески и струпани по средата. Съдържанието им бе потрошено и пръснато. Сякаш тайфун бе минал през магазина. За да влезе, Ахмед трябваше да си проправи път през потрошените мебели. Стигна до центъра на магазина и се втрещи. Беше открил Тюфик Хамди. Мъртъв. Тялото бе преметнато над дървения тезгях, който сега бе покрит със съсирена кръв. Ръцете бяха разперени, заковани с дланите надолу върху тезгяха. Почти всички нокти бяха извадени, а китките — отрязани. Бил е заставен да гледа как изтича собствената му кръв. Лицето му беше бяло като на призрак, в устата му имаше затъкнат мръсен парцал.
Отпъди мухите и видя, че плъховете вече се бяха заели с трупа. Тази зверска жестокост го отврати и вбеси. А с гнева дойде и мисълта, че болестите и покварата на модерния Кайро ще се разпространят като смъртоносна зараза и в любимия му Луксор. Ахмед знаеше, че трябва да предотврати това бедствие.
Наведе се и се вгледа в безжизнените очи на Тюфик Хамди. В тях бе замръзнал ужасът от гледката на отиващия си живот. Но защо? Ахмед се изправи. От вонята му прилоша. Той си проправи път през посипания с парчетии под към малкия двор. Слънцето огря лицето му и той постоя неподвижен, докато си поеме дъх и прочисти дробовете си. Знаеше, че не може да се върне в Кайро, преди да е разяснил случая. Мислите му се върнаха към Ивон дьо Марго. Винаги, когато се появеше, започваха неприятности.