Кондукторът обяви, че приближават Луксор. Ерика тръпнеше в очакване. Тя знаеше, че за Египет Луксор е това, което е Флоренция за Италия. Пред гарата я очакваше поредната изненада. Единствените останали таксита бяха конски каруци. Тя щастливо се усмихна. Усещаше как се влюбва в Луксор от пръв поглед.
Пристигна в хотел „Уинтър Палас“ и веднага разбра защо успя толкова лесно да направи резервация. Хотелът беше в ремонт и за да достигне до стаята си, трябваше да премине през един коридор на втория етаж, затрупан с купчини тухли, парчета мазилка и пясък. Само няколко стаи работеха. Но ремонтът не помрачи ведрото й настроение. Хотелът й хареса. В него витаеше някакво викторианско очарование. Недалеч оттук се намираше хотел „Ню Уинтър Палас“. Противно на сградата, в която се намираше тя, той представляваше висока, модерна, но и безлична постройка. Вместо климатична инсталация в стаята й имаше необичайно висок таван с огромен вентилатор. Френски прозорец водеше към елегантен балкон с парапет от ковано желязо и изглед към Нил.
Нямаше душ. Почти половината баня бе заета от огромна вана, която Ерика моментално напълни. Тъкмо се бе потопила в освежителната вода, когато телефонът издрънча в другата стая. За момент се поколеба дали да го вдигне. После любопитството й надделя, тя взе една хавлия от закачалката, отиде в спалнята и вдигна слушалката.
— Добре дошла в Луксор, мис Барън — беше Ахмед Казан.
Този глас сякаш за миг стовари върху плещите й всичките й стари страхове. Въпреки че не се бе отказала от статуята на Сети, тя мислеше, че насилието и опасностите са останали далеч зад нея, в Кайро. А ето че властите вече я бяха проследили.
— Желая ви приятно прекарване тук — каза той.
— Със сигурност ще е приятно — отговори тя. — Уведомих кабинета ви.
— Да, обадиха ми се. Затова ви звъня. Да ви поздравя с добре дошла. Тук съм, защото тук е моят дом. Идвам в Луксор винаги, когато имам възможност.
— Разбирам — каза Ерика.
Ахмед прочисти гърлото си.
— Е, мис Барън, питах се дали ще имате нещо против, ако ви поканя на вечеря.
— Това служебна или лична покана е, мистър Казан?
— Съвсем лична. Мога да изпратя файтон да ви вземе в седем и половина.
Ерика бързо размисли. Поканата изглеждаше безобидна.
— Добре. С удоволствие.
— Прекрасно — каза Ахмед с явно задоволство. — Още нещо искам да ви питам, мис Барън. Обичате ли да яздите?
Ерика сви рамене. Не беше яздила от години. Но като дете това й доставяше неизразимо удоволствие, а и идеята да разгледа древния град на кон й хареса.
— Да — колебливо отвърна тя.
— Още по-добре. Облечете нещо, с което да можете да яздите, и аз ще ви разведа из Луксор.
Ерика се отчая от опитите си да усмири черния жребец и когато достигнаха началото на пустинята го остави на собствената му воля. Животното моментално се втурна с главоломна скорост, изкачи се до билото на дюната и препусна на върха й в продължение на повече от миля. Накрая успя да го спре, за да изчака Ахмед. Слънцето току-що беше залязло, но все още бе светло и тя разгледа развалините на храма на Карнак. Отвъд реката и непосредствено след напояваните площи рязко се извисяваха Тебеските планини. Тя дори успя да различи някои от входовете на благородническите гробници.
Атмосферата я омагьоса. Стори й се, че се е върнала векове назад в миналото. Ахмед мълчаливо яздеше до нея. Долавяше мислите й и не желаеше да ги прекъсва. Тя крадешком се вгледа в острите му черти, още по-изразителни в приглушената вечерна светлина. Беше облечен в свободни бели памучни дрехи, с широко отворена на гърдите риза. Лъскавата му черна коса бе разрошена от вятъра, на челото му бяха избили ситни капчици пот.
Ерика все още бе изненадана от поканата му и не можеше да се освободи от мисълта за поста, който заемаше. Отношението му към нея бе сърдечно, но не и открито. Чудеше се дали причината за това се крие в Ивон дьо Марго.
— Красиво е, нали? — проговори той най-накрая.
— Фантастично — каза тя, докато се мъчеше да обуздае коня, който не желаеше да си почива.
— Обичам много Луксор — неочаквано каза той и се обърна към Ерика. Изражението му беше сериозно и някак си учудено.
Ерика очакваше да продължи мисълта си, но Ахмед помълча, загледан в лицето й, после отправи взор към храма на Карнак. Докато стояха и гледаха, потънали в мълчание, сенките в развалините се задълбочиха и оповестиха настъпването на нощта.