— Проклятие! — изруга той и се измъкна от колата под палещото слънце. Не можеше да проумее как е възможно човек доброволно да се подлага на такава безмилостна жега.
Луксор, 20:00
Докато прекосяваше градината между новия и стария хотел „Уинтър Палас“, Ерика разбра защо аристократите от викторианската епоха са прекарвали зимата в Египет. Въпреки дневните горещини, веднага след като слънцето залезе, температурата чувствително се понижи и стана изключително приятно. Мина край плувния басейн, в който още играеха рояк деца.
Беше прекарала чудесен ден. Древните картини в гробниците й се сториха невероятно красиви. После, когато отново прекоси реката и се прибра в хотелската стая, намери две съобщения, по-точно две покани. Едната беше от Ивон, другата — от Ахмед. Коя да приеме? Накрая реши да се види с Ивон, водена от надеждата, че може да научи нещо ново за статуята. Той й съобщи, че ще вечерят в ресторанта на хотел „Ню Уинтър Палас“ и че ще мине да я вземе в осем часа. Но без да се замисля, тя отвърна, че предпочита да се срещнат във фоайето.
Ивон бе облечен в тъмносин двуреден блейзер и широки бели панталони. Косата му бе грижливо сресана. Преди да влязат в ресторанта, тя го хвана под ръка.
Ресторантът не беше стар, но въпреки това изглеждаше западнал и създаваше впечатлението, че управата се е опитала да наподоби изискано европейско заведение, но без особен успех. Унесена обаче в забавните истории, които Ивон разказваше за детството си в Европа, Ерика скоро престана да обръща внимание на интериора. Той така й описа официалните и студени отношения между него и родителите му, че това прозвуча смешно, а не тъжно.
— Хайде сега, разкажи ми и ти — усмихна й се Ивон и бръкна в джоба на сакото си за цигари.
— Аз идвам от един съвсем друг свят. — Ерика сведе поглед и разклати виното в чашата си. — Израснах в малък град в Средния Запад. Семейството ни беше малко и задружно. — Тя присви устни и повдигна рамене.
— Е, само толкова ли? — каза Ивон и отново се усмихна. — Но аз май прекалявам… Не се чувствай задължена да ми разказваш.
Ерика не искаше да изглежда потайна. Просто не беше сигурна, че на Ивон ще му е интересно да слуша за Толидо, щата Охайо. А и не искаше да му разказва как баща й е загинал при самолетна катастрофа. Нито пък за това как са в постоянен конфликт с майка й, защото прекалено много си приличат. Затова предпочиташ Ивон да говори.
— Бил ли си някога женен? — попита го тя.
Ивон се засмя и после се вгледа в лицето на Ерика.
— Аз в момента съм женен — с лекота каза той.
Ерика отклони поглед, за да прикрие разочарованието си. Трябваше по-рано да се досети.
— Дори имам две прекрасни деца — продължи той. — Жан-Клод и Мишел. Но за съжаление изобщо не ги виждам.
— Как така? — Ерика вдигна очи. Тя не можеше да проумее как е възможно човек да не се вижда с децата си.
— Рядко ги посещавам. Жена ми предпочита да живее в Сен Тропе. Обича да ходи на плаж и да пазарува. Аз смятам, че това са посредствени занимания. Децата са в пансион, харесва им през лятото да са в Сен Тропе, така че…
— Значи живееш сам в замъка си — каза Ерика и като че ли й поолекна.
— Не, там е ужасно мрачно и потискащо. Имам апартамент в Париж.
Едва когато им сервираха кафето, Ивон заговори за статуята на Сети I и смъртта на Абдул Хамди.
— Донесох ти тези снимки — каза той и ги постави на масата пред нея. — Зная, че си видяла убийците на Абдул Хамди само за секунда, но виж все пак, дали някой от тези ти е познат.
Тя ги разгледа една по една — лицата й бяха непознати.
— Не, но това не означава, че не са били там.
— Ерика — Ивон прибра снимките, — имала ли си проблеми, откакто дойде в Горен Египет?
— Не… Като се изключи това, че със сигурност ме следят.
— Следят те?
— Това е единственото обяснение, което мога да измисля. Днес в Долината на царете разпознах един мъж, за когото съм сигурна, че го видях и в Египетския музей. Арабин с клюнест нос, неприятна ухилена гримаса и диагонално счупен преден зъб. — Тя посочи десния си преден зъб.
Ивон се усмихна, въпреки че бе разтревожен и учуден от факта, че е забелязала Калифа.
— Изобщо не е смешно — продължи Ерика. — Днес много ме уплаши. Преструваше се на турист, но четеше пътеводителя на страница, която нямаше нищо общо с Долината на царете.