Ерика вдигна поглед от машината и осъзна, че Картър, базирайки се на факта, че гробницата е била отваряна два пъти, допуска, че е и ограбвана два пъти. Разбира се, това беше възможно, но можеше да има и друго, също толкова приемливо обяснение.
След като прочете полевите записки на Картър, Ерика сложи в скенера микрофилм с означение „Лорд Карнарвън: документи и кореспонденция“. Там тя откри главно делови писма, засягащи финансовата му подкрепа за археологическото начинание. Тя превъртя филма, докато датите съвпаднаха с откриването на гробницата. Както и очакваше, след като Картър бе съобщил, че е открил входното стълбище, обемът на кореспонденцията на Карнарвън чувствително се увеличи. Ерика се спря на едно дълго писмо от 1.12.1921 г., адресирано до сър Уолис Бадж от Британския музей. За да побере цялото писмо в екрана, тя трябваше силно да намали мащаба. Карнарвън развълнувано описваше „находката“ и изброяваше много от известните образци, които Ерика вече бе виждала в пътуващата изложба на Тутанкамон. После прочете едно изречение, което я стъписа: „Още не съм отворил кутиите и не знам какво има в тях. Но има няколко папируса, керамика, накити, букети и свещи с ритуални свещници“. Ерика се взря в думата „папирус“.
Доколкото й беше известно, в гробницата на Тутанкамон не бяха открити папируси. Всъщност това беше и едно от големите разочарования. Всички се надяваха, че ще открият свидетелства за тази смутна епоха. Но тъй като не откриха никакви писмени документи, тази надежда остана напразна. Но ето че тук Карнарвън споменаваше на сър Уолис Бадж за някакъв папирус.
Ерика се върна към бележките на Картър. Препрочете всички записки, направени в деня на отварянето и през следващите два дни Картър не споменаваше никакъв папирус. Дори си личеше разочарованието му от липсата на писмени паметници. Странно. Върна се на писмото на Карнарвън до Бадж и свери с бележките на Картър всички споменати предмети. Единственото несъответствие бе папирусът.
Ерика излезе от мрачния музей в ранния следобед и бавно се отправи към оживения площад „Тарир“. Въпреки че бе страшно гладна, тя искаше да свърши още нещо, преди да се върне в хотел „Меридиен“. Измъкна от сака си корицата на пътеводителя на Бедекер и прочете името и адреса: „Назиф Малмуд, ул. «Шари ел Тарир» 180“.
Прекосяването на големия площад бе истинска одисея, тъй като бе претъпкан с прашни автобуси, обсадени от безредни тълпи. На ъгъла на „Шари ел Тарир“ тя зави наляво.
„Шари ел Тарир“ бе един от най-модерните булеварди, с елегантни магазини по европейски образец и административни сгради. На номер 180 се намираше модерна висока сграда от мрамор и стъкло. Кабинетът на Назиф Малмуд беше на осмия етаж. Докато пътуваше с празния асансьор, Ерика се сети, че в Египет обедната почивка е безкрайна и реши, че едва ли ще може да се срещне с Назиф Малмуд преди късния следобед. Но вратата на кабинета бе открехната и тя влезе, като хвърли бегъл поглед на табелката: „Назиф Малмуд, международно право, отдел Внос-износ“.
В същия миг се появи набит мъж, облечен в скъп европейски костюм. Беше около петдесетгодишен.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
— Търся мистър Назиф Малмуд — отговори Ерика.
— Аз съм Назиф Малмуд.
— Бихте ли ми отделили няколко минути? — попита тя.
Назиф огледа кабинета си и сви устни. В момента явно беше зает, в ръката си държеше химикал. Обърна се към Ерика.
— Да, минута-две — каза той с такъв тон, сякаш не беше съвсем убеден.
Ерика влезе в просторния му кабинет. Назиф се отпусна в един стол с висока облегалка и й посочи друг.
— Какво мога да направя за вас, млада госпожице? — попита той и събра върховете на пръстите си.
— Исках да ви попитам за един човек на име Абдул Хамди. — Ерика внимателно се вгледа в него, за да види реакцията му.
Малмуд изчака, мислейки си, че тя ще продължи, но като се увери, че очаква отговора му, каза:
— Не съм чувал това име. Защо мислите, че трябва да го познавам?
— Помислих си, че може би ви е клиент.
Малмуд свали очилата си и ги остави на бюрото.
— Дори и да е така, защо трябва да ви казвам нещо за него? — незлобливо отвърна той. Беше адвокат и професията му го бе научила да получава, а не да дава информация.