— Не зная — рече тя. — Никога не съм се замисляла. Много е красиво.
— Не е просто красиво. Вековечно е.
— Ще ми липсва площад „Харвард“.
Ахмед се разсмя и напрежението изведнъж изчезна.
— Площад „Харвард“. Какво лудо място. Между другото, размислих по твоето предложение да предприемеш нещо по отношение на нелегалната търговия. Струва ми се, че не отправих предупреждението си с необходимата сила. Наистина, дори самата мисъл, че можеш да се забъркаш в такова нещо, ме плаши. Моля те, недей. Ужасявам се, като си представя, че нещо лошо може да ти се случи.
Той се наведе и нежно целуна слепоочието й.
— Хайде, трябва да видиш обелиска на Хатшепсут на лунна светлина — каза той, взе ръката й и я поведе надолу по тухленото стълбище.
Малкото ресторантче край Нил бе построено под навес от високи палми. Фурмите почти бяха узрели и клонките бяха увити със ситна мрежа, за да не капят плодовете. Специалитетът на заведението бе агнешки кебап, приготвен с лук и зелен пипер, маринован в чесън, магданоз и мента. Блюдото бе гарнирано с варени картофи, артишок и плънка от ориз. Ресторантът бе на открито и явно бе посещаван от новопоявилата се средна класа на Луксор, защото разговорите по съседните маси бяха придружени с много жестикулации и често отекваше буен смях. Не се виждаха туристи.
Ахмед се държеше много по-свободно, отколкото в храма. Той замислено приглаждаше мустака си, докато тя му разказваше за наскоро придобитата докторска стенен и дисертацията си на тема „Синтактичната еволюция в йероглифното писмо през Новото царство“. Той сърдечно се разсмя, когато научи, че за основен източник й е служила древноегипетската любовна поезия. Имаше някаква ирония в това да използваш любовна поезия в защитата на толкова мащабна тема.
Ерика попита Ахмед за детството му. Той й разказа, че още като дете е проникнал в Луксор. Затова и обичал да се връща тук. Всичките му неприятности започнали, когато го изпратили в Кайро. Баща му бил ранен, а по-големият му брат — убит през войната от 1956. Майка му била една от първите жени в околността, получила висше образование. Опитала да си намери работа в отдела по антиките, но в онези години не приемали жени. Сега живеела в Луксор и работела на непълен работен ден за една чуждестранна банка. Каза й още, че има по-малка сестра, която има правно образование и работи в митническия отдел на Министерството на вътрешните работи.
След вечерята си поръчаха малки чашки арабско кафе. Разговорът утихна и Ерика се реши да го попита:
— Има ли в Луксор градски регистър, така че ако някой търси някого, да може да провери къде да го намери?
Ахмед не й отговори веднага.
— Преди няколко години се опитахме да направим преброяване на населението, но май не беше успешно. Резултатите от това преброяване трябваше да стоят в пощата за общо ползване. Но затова пък винаги може да се потърси помощ от полицията. Защо питаш?
— Просто любопитствам — уклончиво каза тя. Чудеше се дали да каже на Ахмед за интереса си към грабителите на гробницата на Тутанкамон, но се страхуваше, че той може да се опита да я спре или, което бе още по-лошо, да й се изсмее, когато разбере, че се опитва да открие Саруат Раман. На самата нея идеята й се струваше малко отнесена. Последните сведения за него датираха отпреди петдесет и седем години.
В този момент тя видя мъжа в тъмния костюм. Не успя да види лицето му, но начинът, по който се бе навел над храната си, й се стори познат. Той беше един от малцината посетители, които не бяха в традиционни арабски одежди.
Ахмед усети напрежението й и попита:
— Какво има?
— О, нищо — каза тя и сякаш се събуди от хипнотичен сеанс. — Абсолютно нищо.
Но бе силно обезпокоена. Това, че е с Ахмед и въпреки това я следяха, недвусмислено говореше, че мъжът не е на държавна служба. Кой бе той?
Ден седми
Луксор, 8:15
От малката джамия до храма на Луксор се понесе гласът на ходжата за утринна молитва и Ерика се събуди. Беше сънувала, че невидимо ужасно създание я преследва, а тя все по-трудно се движи. Когато се събуди, видя, че завивките са увити около краката й.
Измъкна се от леглото и отвори прозорците, за да нахлуе свежият утринен въздух. Подложи лице на хладния вятър и забрави кошмара. Взе един бърз душ. Неизвестно защо бяха спрели топлата вода и накрая тя буквално трепереше от студ.
След закуската напусна хотела и тръгна да търси антиквариата „Курио“. Беше взела сака си с прожектора, фотоапарата и пътеводителите. Беше обула и удобни сиви панталони, купени в Кайро, след като скъса първите в Серапеума.