Влязоха в преддверието. Ерика различи някакви двуизмерни рисунки по стените. Мохамед се наведе и запали една петролна лампа. Пламъчето премигна и сянката на мъжа затанцува сред древните египетски божества, изрисувани на стената.
Ярък златен отблясък привлече погледа на Ерика. Ето къде беше тя, статуята на Сети! Старото злато излъчваше сияние, много по-силно от това на лампата. За момент възхищението надви страха й и Ерика пристъпи към скулптурата. Очите от алабастър и зелен шпат сякаш я хипнотизираха. С мъка отлепи погледа си от тях и погледна йероглифите. Там бяха именните знаци на Сети I и Тутанкамон. Текстът беше същият, както и на хюстънската статуя. „Вечен покой на Сети I, който управлява след Тутанкамон.“
— Изумителна е — искрено каза тя. — Колко искате за нея?
— Имаме още — каза Мохамед. — Почакайте да видите и другите, и тогава ще направите избора си.
Ерика се обърна и го погледна с намерението да му каже, че се интересува именно от тази. Но не можа дори да отвори уста. Отново бе парализирана от страх. Мохамед бе свалил качулката си и сега се виждаха златните коронки на зъбите му. Той беше един от убийците на Абдул Хамди!
— В другата стая имаме прекрасна колекция от статуи — продължи Мохамед. — Моля. — Той леко се поклони и посочи тесния коридор.
Студена пот я обля. Решетката на входа на гробницата бе заключена. Трябваше да печели време. Тя се обърна и тръгна към изхода, не искаше да навлиза по-навътре, но Мохамед се изправи пред нея.
— Моля — каза той и леко я побутна.
Тръгнаха по наклонения коридор, сенките им диво танцуваха по стените. Отпред Ерика видя ниша, която обхващаше и двете стени на прохода. От пода към тавана се извисяваше солидна колона. Ерика влезе и си даде сметка, че колоната подпира огромен каменен запечатващ блок.
След нея коридорът свършваше с изсечени в скалата стълби, които стръмно се спускаха в тъмнината.
— Още колко? — попита тя. Гласът й бе по-писклив от обикновено.
— Още малко.
Лампата беше зад нея и сянката, която хвърляше собственото й тяло, не й позволяваше да вижда напред. Тя опипа пода с крак. В същия миг политна напред и успя само да простре ръце към гладките стени на стълбището. Ритникът беше толкова силен, че краката й се отлепиха от земята и тя започна да пада. Строполи се по задник, но стълбите бяха толкова стръмни, че продължи да се пързаля надолу в абсолютната тъмнина, без да може да спре.
Мохамед бързо остави петролната лампа на пода и измъкна от нишата каменен чук. С няколко прецизни удара той отмести опорната колона и освободи закрепения отгоре й блок. Сякаш в забавен кадър четиридесет и пет тонният гранитен блок се спусна по къс жлеб и после с оглушителен трясък се сгромоляса на мястото си и запечата древната гробница.
— Никаква американка не е слизала в Наг Хамади — каза Раул. — И във влака не е имало никой, който дори и малко да се приближава до описанието на Ерика. Май са ни изиграли.
Ивон седеше и разтриваше слепоочията си с пръсти.
— Нима съм прокълнат успехът да ми се изплъзва винаги, когато го приближа? — Той се обърна към Калифа. — И какво научи всемогъщият Калифа?
— В антиквариата „Курио“ нямаше никой. Другите магазини още бяха отворени и препълнени с туристи. Явно са затворили веднага след като Ерика си е тръгнала оттам. Името на собственика е Лахиб Зайед, но никой не знаеше накъде е заминал, въпреки че бях доста настоятелен. — Калифа се усмихна.
— Искам магазинът „Курио“ и „Уинтър Палас“ да са под постоянно наблюдение. Ако ще и цяла нощ да стоите будни.
Когато остана сам, Ивон излезе на балкона. Нощта беше тиха и мека. Звуците на пианото от ресторанта достигаха до него през палмовата горичка. Той нервно закрачи по малката тераса.
Ерика седеше в края на стълбите. Ръцете й бяха ожулени, но иначе й нямаше нищо. По-голямата част от съдържанието на сака се беше разпиляло. Опита се да се огледа в непроницаемата тъмнина, но не можа да различи дори ръката си. Слепешката бръкна в сака за прожектора. Нямаше го.
Изправи се на колене и опипа каменния под. Намери фотоапарата, който сякаш беше здрав, после и пътеводителя, но нямаше и следа от прожектора. Ръката й се удари в стената и тя потрепери от страх. Всичките й страхове от змии, скорпиони и паяци населиха тъмнината около нея. Споменът за кобрата в Абидос я ужасяваше. Лазешком стигна до ъгъла и оттам се добра до стълбището, където намери цигарите си. Кибритът бе пъхнат под целофана.