— Аз не съм религиозен, професор Силвио. Аз вярвам в теорията за Големия взрив, в еволюцията и в свободния пазар. Ясно е, че този уред е някаква загадка. Най-малкото, защото някои негови части са изработени от сплав, каквато не съм виждал никога през живота си. Освен това в сърцевината му има два изключително силни магнита. Въртящите се магнитни полета имат интересни свойства, но чак да могат да влияят на човешките съдби? Това вече е прекалено. Освен това, ако всичко, което ми казахте за този машина, е вярно, вие пръв бихте завъртели ключа, нали така ще се избавите от болестта си.
Нарочно го предизвиквах, надявах се да се хване на думите ми.
Професорът се усмихна тъжно:
— Наистина е така, но аз не се страхувам от смъртта. Аз съм вярващ католик, знам, че Господ е предначертал пътя ми и аз трябва да го следвам. Освен това предполагам, че има някаква уловка в обещанието на астрариума, нещо като жилото в опашката на скорпиона.
— Какво искате да кажете?
— Как мислите, защо ключът е бил държан отделно от механизма преди началото на битката при Акциум? Според мен Клеопатра е била напълно наясно с магическите способности на астрариума, а може и да се е страхувала от тях. Само с едно завъртане на ключа е могла да промени изхода на битката в своя полза, но не го е направила. Основаният въпрос е защо е постъпила така?
Стоях загледан в астрариума на масата, различните нюанси на метала се открояваха на меката светлина на лампата. Докато го наблюдавах, изведнъж съвсем ясно усетих, че и той ме наблюдава. Наведох се да го огледам по-внимателно и в този момент професор Силвио рязко дръпна ключа. Подаде ми го и ме изгледа строго.
— Ключът никога не трябва да бъде завъртян. Разбра ли това, Оливър?
Кимнах, макар че не бях напълно убеден. Но докато гледах изтощеното му лице на светлината на настолната лампа, ми хрумна, че действията му са продиктувани от любов, от любов към Изабела. Усетих, че му вярвам, въпреки първоначалните ми съмнения.
— Обещай ми, че ще го скриеш на сигурно място, не тук в апартамента. — Професорът стисна ръката ми. — Не подценявай Хю Уолингтън. Той има силни съюзници, поддържа близки връзки с принц Маджид и с властите в Египет. Освен това е много амбициозен. Пази се, Оливър.
22
Взех колата си от гаража в близост до апартамента, където я бях оставил, и отидох до „Ламбет“. Усетих се, че непрекъснато поглеждам в огледалото, за да видя дали някой не ме следи. Питах се дали Уолингтън е успял да открие номера на колата ми. Ако беше разбрал, че Силвио е идвал в апартамента ми, вероятно подозираше, че ключът е у мен или поне, че съм се добрал до информацията, от която се нуждаех. Опитвах се да се убедя, че тревогите ми са в резултат на комбинация от изтощение и стрес, но докато достигна до „Ламбет“, вече треперех от нерви.
Зад гарата имаше една турска баня и зала за фитнес, които посещавах още от студентските си години. Те се намираха в малка сграда от седемнайсети век, сгушена между две големи офис здания, и първоначално са били предназначени за господа с пари и свободно време. Подозирах, че в момента това е място за по-специални срещи, но предпочитах да не обръщам внимание на хомосексуалните флиртове, които от време на време долавях през облаците от пара.
Залата за фитнес разполагаше само с най-основните уреди — две лежанки за вдигане на тежести, щанги и няколко велоергометъра. На една от стените беше закачена снимка с автограф на английския боксьор Хенри Купър. Освен това там имаше парна баня, сауна и огромно пространство с няколко басейна. Обикновено тренирах известно време, след това отивах в сауната и накрая се потапях в хладния басейн. Беше тежък режим, но бях привикнал към него. Това бе един от малкото начини да се разведря от непрекъснатото анализиране, което бе неразривна част както от личността ми, така и от професията ми.
Днес обаче причината, поради която пристигнах тук, беше съвсем различна. Напълно съзнавах, че не мога да нося астрариума със себе си още дълго, особено след като и ключът беше у мен. Разполагах със собствено шкафче в залата, което можеше да бъде открито много трудно, освен ако човек не знаеше номера му. Това беше идеалното скривалище. Изкачих се бързо по тесните стълби, бях сложил астрариума в малка чанта и го бях пъхнал под мишница. В съблекалнята имаше няколко мъже, които се преобличаха. Един огромен господин, някъде от Карибския басейн, се бършеше с кърпа, а по огромния му черен гръб блестяха капчици вода. Беше толкова дебел, че плътта му падаше на големи гънки. Двама млади таксиджии, очевидно току-що приключили с нощната смяна, си разказваха вицове за стиснати клиенти. По начина им на говорене си личеше, че са от Източен Лондон. Едно младо момче с мръсни слипове седеше в ъгъла с намусено изражение и разлистваше списание за бойни изкуства, от чиято първа страница ме гледаше Брус Лий. Никой от тях не ми обърна внимание, когато отключих вратичката на очуканото метално шкафче.