Точно в този момент влезе един слаб и мускулест млад арабин, който ни огледа агресивно, сякаш търсеше някого. Побиха ме тръпки от страх и веднага се наведох зад отворената врата на шкафчето, за да скрия лицето си. Изчаках малко, после надникнах предпазливо. За мое най-голямо облекчение арабинът, след като беше маркирал територията си, седеше спокойно на една пейка. След малко започна да се съблича. Изчаках го да остане само по бански и след това скрих астрариума навътре в шкафчето. Хвърлих отгоре един анцуг, съблякох се и се отправих към сауната.
Седнах на една от пейките, загледах се в чамовата ламперия и се замислих за изминалите няколко дни. Влагата от изпълнения с пара въздух се кондензираше по челото ми и се стичаше под формата на капки. Оставих мислите ми да се реят свободно и сред облаците пара изплува един спомен. Това се случи преди седем месеца, точно преди да отпътуваме за Египет. Същия ден Изабела беше получила някакво писмо и я заварих да седи на бюрото си, вперила поглед в изписания на арабски лист. Изглеждаше напрегната. Разтревожих се, да не би да е получила лоши новини и я попитах дали писмото е от Ашраф, с когото си пишеха редовно. Тя ми съобщи намръщено, че е получила покана за конференция от едно археологическо дружество, към което някога е принадлежала, и че е силно изненадана от това, тъй като от много години не поддържа никаква връзка с членовете му. Опитах се да разведря атмосферата и на шега попитах дали не става дума за събиране на хора с тъмни цели. За моя най-голяма изненада Изабела се ядоса и излезе от стаята. Сега си зададох въпроса дали поведението й нямаше нещо общо със снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Няколко месеца след като получи тази покана, тя отиде на конференция в Луксор. Дали това не беше същата конференция, за която спомена Хю Уолингтън? Мислите ми се насочиха към египтолога и злополучната ни среща. Дали в момента ме дебнеше и проследяваше всяко мое движение? Дали нямаше да ме пресрещне, докато се прибирах към къщи? Безпокойството ми премина в страх, все по-черни сенки започнаха да изплуват в съзнанието ми. Изведнъж усетих една ръка върху рамото си. Беше намръщеният младеж, покритото му с пъпки лице се доближи до моето.
— Шефът ми каза да ти съобщя, че някакъв мъж те чака на входа, бил чужденец и не изглеждал никак дружелюбен. Той обаче не го пуснал да влезе. Нали си редовен клиент тук — заяви той важно. — Шефът каза да те предупредя да си пазиш гърба. Днес хората умират на какви ли не странни места.
Завих в улицата и видях Денис да седи на стълбите пред входа на кооперацията ми. Беше облечен в износен костюм на ситно райе, а под сакото му се подаваха ръкавите на пижама. В първия момент се почудих откъде знае адреса ми, но след това, докато паркирах пред къщата, се подготвих да разбера каква лоша новина ми носи.
— Нещо се е случило… — започнах аз, но като видях тъжното му изражение, спрях по средата на изречението.
В този миг в съзнанието ми изплуваха всички ужасни сценарии, свързани с пристрастеността на брат ми към амфетамините.
— От часове се опитваме да се свържем с теб. Не знаехме къде да те търсим. Става въпрос за Гарет.
— Да не е прекалил с наркотиците?
— Стана случайно.
— Не!
Само при мисълта, че брат ми може да умре, ми се зави свят. Денис стисна ръката ми.
— Гарет е жив, Оливър, но е в кома. В момента е в Университетската болница. Зоуи е с него…
Скочих в колата, без да го дочакам да завърши изречението си.
Когато видях Гарет да лежи абсолютно неподвижен, първият ми импулс беше да изтръгна тръбичките, свързани с тялото му, да го вдигна от леглото и да избягам с него от болницата. После да го отнеса бързо в къщата на баща ми, да го сложа в леглото му и да го завия с ушития на ръка юрган. Така като с магия щях отново да го превърна в малкото момче, на което четях книжки и предначертавах бъдещето, като му разказвах истории, изпълнени с приключения. Не можех да сторя всичко това. Гарет сам си го бе причинил, беше изтласквал живота от собственото си тяло, докато от него бе останала само една хартиена обвивка.