Наблюдавах го. Очите му се движеха под затворените клепачи, като че ли оглеждаше хоризонта на някакъв свой вътрешен свят, до който ние, останалите, нямахме достъп. Откъснах поглед от системата, закачена за китката му. Ужасът, че мога да загубя и него, се надигаше в мен като горчилка.
— Знам, че беше прекалил, а след това искаше да вземе гореща вана. Трябваше да го спра — говореше Зоуи и се поклащаше на стола до леглото на брат ми.
Погледна ме, лицето й изглеждаше съвсем слабичко, а по очите й личеше, че не е спала.
— Наложи се да разбием вратата.
Взех ръката на Гарет в своята. Беше студена. Едва забелязах, че лекарят е влязъл в стаята. Той погледна неодобрително несресаната коса на Зоуи, прекалено късата й пола и мрежестите й чорапи и се обърна към мен:
— Вие ли сте брат му? — попита той грубо.
Кимнах.
— Трябва да ви съобщя, че брат ви е в кома в продължение на повече от десет часа. Още е твърде рано, за да предположим какъв ще е изходът — заяви той и размаха болничния картон, който държеше в ръцете си. — Изследванията показват наличие на големи количества амфетамини и кокаин в кръвта му. Ефектът от тези две субстанции, както и горещината в банята, са най-вероятната причина за комата. Честно казано, според мен е цяло чудо, че не се е удавил.
От другата страна на леглото имаше монитор за сърдечна дейност, който издаваше звуци на равни интервали. Обзе ме чувство на вина, че не бях достатъчно твърд да накарам Гарет да се премести при мен, за да го наблюдавам непрекъснато. Знаех, че няма да мога да преживея загубата на още един обичан от мен човек. В този момент ми се искаше да мога да вярвам в Бог или в каквато и да е форма на задгробен живот. Ужасът заплашваше да замъгли съзнанието ми. За да се преборя с него, съсредоточих вниманието си върху външния вид на Гарет, колко млад изглеждаше без модните си атрибути и сценичния грим, също като малкото момченце, което познавах. Някой, може би медицинската сестра, беше сресал косата му на път. Гарет би се ужасил, ако можеше да види новата си прическа.
— Ще оживее ли? — попитах аз. — Мозъкът му увреден ли е?
Лекарят се поколеба.
— Твърде е рано да се каже. Но трябва да знаете, че мозъкът му е бил лишен от кислород в продължение на няколко минути, колко и ние не знаем. А колкото по-дълго остане в кома, толкова по-лоша е прогнозата. Да се надяваме, че скоро ще дойде в съзнание.
Изправих се и се надвесих заплашително над него.
— За бога, нищо ли не можете да направите?
Лекарят нервно се отдръпна назад.
— Господин Уорнок, подгответе се за възможността Гарет вече да е изпаднал в мозъчна смърт. Все още не можем да определим това.
Загледах се в брат ми, който лежеше под завивките. Не можех да повярвам на ушите си.
— Мозъчна смърт?
— Следващите дванайсет часа са критични.
Измъкнах се от потискащата атмосфера на болничната стая и застанах като замаян на входа на болницата. Наблюдавах как останалата част от света се щура насам-натам и всичко изглежда противно нормално. Дъщерите помагаха на възрастните си майки да влязат в болницата, бременните жени носеха малки сакове с принадлежностите си, необходими за престоя им в отделението, линейките спираха до страничния изход. Зоуи застана до мен. Въздъхна и запали цигара.
— Паркът „Хампстед Хийт“ е съвсем наблизо, да идем да се поразходим — предложи тя предпазливо. — Няма да се бавим много. Може да ни се отрази добре.
Кимнах вяло.
Вече беше късен следобед. Въздухът бе изпълнен с цветен прашец, а пухчетата на глухарчетата се носеха из въздуха като малки парашутчета, решени да отплават надалече. Тръгнахме от южния край на парка и се отправихме към езерата. Вървяхме през коридор от огромни кестенови дървета. Упоителната миризма на люляка извикваше у мен спомени от младостта ми — Гарет е малко момче и играе крикет на селската морава, двамата с него ловим нелегално риба в езерото до селото, водя го за първи път в местната кръчма да изпием по една бира. Едновременно с това бях изпълнен с гняв — към брат ми, който не изпитваше никакво уважение към собствения си живот, към хората, които го обичаха, и към останалата част от света, който, изпълнен с безразличие, продължаваше да съществува съвсем нормално.