Двамата със Зоуи се движехме мълчаливо, думите бяха съвсем излишни. Тя спря, беше стъпила върху една клонка, която изпука и се счупи. Върху горната й устна имаше капчици пот, а слънцето я огряваше така, сякаш тя самата грееше отвътре. Представих си неопетнената й младост и всички миниатюрни кръвни телца, които се движеха под повърхността, изпълнени със здраве и надежда. И въпреки страха и гнева си изведнъж установих, че я желая.
Тя като че ли прочете мислите ми, надигна се и ме целуна. Отговорих на целувката й, след това ми стана тъжно и се отдръпнах от нея. Тя се усмихна, когато усети, че потиснах желанието си.
— Не се тревожи, всичко е наред.
— Не, не е, ти си приятелката на брат ми.
— Нашите отношения са по-различни. Гарет би ме разбрал.
— Но аз не те разбирам.
Стигнахме до една поляна, едно огряно от слънцето петно встрани от пътеката, скрито от погледите на разхождащите се хора. Седнах на тревата. Не можех да се отърва от чувството, че като пожелах Зоуи, извърших предателство спрямо Изабела. Но тогава си помислих, че съм й ядосан и на нея, бях й сърдит, защото бе скрила от мен толкова неща за себе си, миналото си, както и подробности около работата си. Погледнах към Зоуи, която седеше до мен. Трите клона над главите ни образуваха нещо като палатка, оцветена в тъмно и светлозелено, в синьо и в огнения цвят на слънчевия диск.
— Искаш ли цигара? — предложи Зоуи.
— Не, благодаря, отказах ги.
— Реших, че може да ти се пуши. — Тя запали цигарата си и издиша дима право нагоре. — Кажи ми, каква е тази птица, която те следи навсякъде?
— Каква птица? — попитах изумен и се изправих.
— Хайде, стига, знаеш за какво говоря. Прилича на малък ястреб. За първи път я видях онази вечер на концерта, кръжеше някъде тук… — и тя размаха ръце около раменете ми.
— Няма никаква птица.
— Има, но ако не искаш да говориш за това, няма проблем. Да не би да има нещо общо с Изабела?
Изгледах я с огромно учудване.
— Няма никаква птица — повторих упорито.
— Добре, щом предпочиташ да вярваш в това. — Зоуи издиша дима в сребристата мъгла около нас. — Гарет ще оживее, нали?
Въпросът й ме върна към действителността.
— Не знам.
Затворих отново очи, слънцето танцуваше по клепачите ми като облечен в червено дервиш.
— Иска ми се да можех някак си да върна времето назад — промълви Зоуи. — Същите мисли ми се въртяха в главата и когато баща ми умря. Осъзнаваш, че има минута преди смъртта и минута след нея. Ако само можехме да върнем събитията или поне да променим изхода от тях. Но това е невъзможно. Лутаме се в живота, въобразяваме си, че контролираме всичко, докато не дойде моментът на собствената ни смърт.
Думите й се носеха из въздуха също като цветния прашец. Но докато говореше, в съзнанието ми започна да се оформя една идея, безразсъдна, налудничава, но упорита. Ами ако теорията на Енрико Силвио за астрариума беше вярна? Щях ли да променя съдбата на брат ми, ако завъртя ключа? Това беше абсурдна мисъл, но колкото и материалистът в мен да й се противопоставяше, не можех да потисна мисълта, че можех просто да опитам, все едно хвърлям зарчета.
— Ами ако все пак можем да променим съдбата? — усетих, че изговорих думите на глас.
— Какво искаш да кажеш? — обърна се Зоуи към мен.
— Ами ако датата на смъртта на даден човек е резултат от комбинацията на различни обстоятелства? Ако вярваш, че съдбата ти е предопределила да умреш на определена дата, това няма ли подсъзнателно да те направи по-уязвим, защото на този ден ще престанеш да внимаваш и да се пазиш, така както инстинктивно си го правил през всеки друг ден от живота си? А ако все пак има начин да се промени тази дата?
— Предполагам, че е възможно — отвърна тя предпазливо.
Усетих непреодолимо желание да взема астрариума в ръцете си. Скочих на крака, бръкнах в джоба си и извадих две банкноти от по пет лири.
— Вземи — казах аз и подадох парите на Зоуи. — Хвани едно такси и се върни в квартирата. Наспи се добре. Аз ще се върна при Гарет.
Излъгах я. Тя ме изгледа продължително, в зелените й очи бе изписан въпрос.
Когато стигнах до турската баня, вече бе станало шест часът. Съблекалнята беше пълна с мъже, които посещаваха залата за фитнес след работно време. Това бяха аматьори културисти, както и бизнесмени, които идваха да се разтоварят тук след напрегнатия ден. Отправих се директно към шкафчето си и взех астрариума, без изобщо да се тревожа дали някой ме наблюдава, или не.