Изкачих стълбите към апартамента си на бегом, не се оглеждах, мисълта ми бе изцяло погълната от Гарет. Веднага щом влязох вътре, разопаковах астрариума и го поставих върху кухненската маса. Извадих ключа и го сложих до него. Имах усещането, че той като че ли ме придумваше, като че ли ме зовеше по някакъв коварен начин. Взех ключа с треперещи пръсти и огледах внимателно механизма.
По време на работата ми по нефтените полета неведнъж бях ставал свидетел на огромната сила на вярата. Тогава с изненада установявах, че много от работниците са силно суеверни. Познавам дори геофизици, които си имат собствени ритуали и ги изпълняват, преди да направят последния тест, при който нефтът се отделя от порьозната скала. Именно резултатът от този тест показва дали си попаднал на черното злато, или не си успял да откриеш нищо. Виждал съм мъже с коефициент на интелигентност доста над 150 да се кръстят, да целуват предмет, който си носят за късмет, или да стискат в ръката си талисман, преди да се наведат над апарата, за да видят дали капките перхлоретилен ще променят цвета на варовиковите късчета и те от млечнобели ще заблестят в яркосиньо. Колкото по-блестящ е цветът, толкова по-висококачествен е откритият нефт. Някои казват, че това е цветът на рая. Дали и аз не се поддавах на подобно суеверие? Усещах, че въпреки вродения ми скептицизъм ценностната ми система започва да се променя и все повече се доближава до света на свръхестественото. Дали това беше в резултат на пълното ми отчаяние, на искрения ми стремеж да помогна на брат ми да оцелее? Нямах време да анализирам това, знаех, че трябва да действам, а не да мисля.
Въпреки лекцията, която професор Силвио ми беше изнесъл, едва можех да разпозная йероглифите, изписани върху астрариума, а вавилонските цифри ми бяха напълно непознати. Затърсих по рафтовете един справочник, който бях виждал, че Изабела използваше, когато правеше преводи. В него открих графика, която показваше съотнасянето на древноегипетския календар към християнския, като данните продължаваха и до наши дни. Изабела с гордост ми беше казала, че това съотнасяне е направено с точност до ден.
Пресметнах деня, месеца и годината на раждане на Гарет спрямо древния календар, запалих настолната лампа и насочих светлината й към дисковете на астрариума. Миниатюрните гравирани символи затанцуваха пред очите ми под ярката светлина. Затаих дъх и завъртях най-външния диск така, че да показва зодиакалния знак на брат ми — Риби. След това завъртях и другите дискове и ги нагласих на годината, месеца и датата на раждането му. За свой най-голям ужас усетих, че неволно изговарям молитвата „Отче наш“, а когато взех Уаза в ръката си, пръстите ми трепереха.
Вкарах го в механизма и го завъртях.
Зачаках. Нищо не се случи. Обзе ме пълен скептицизъм. Люшках се между отчаянието и разума, докато романтикът и ученият се бореха в мен. Не можех да повярвам, че се бях оставил да ме завладее една легенда. И точно в момента, в който бях решил, че всичко е напразно, някъде из дълбините на древния механизъм се чу слабо изщракване. Станах и се отдалечих от масата, бях изненадан и нервен. Не можех да не изпитвам известно уважение към древния уред. Наведох се към него и се заслушах. Беше направо невероятно, но когато се заслушах по-внимателно, чух, че шумът, който идваше отвътре, ставаше все по-силен. В съзнанието ми се появиха образите на предишните притежатели на астрариума — Моисей, наведен над бронзовия уред, докато морските вълни бушуват пред него, Нектанебо II, облечен в церемониална роба, короната му леко наведена напред, докато той внимателно се вслушва в звука, идващ от механизма, Клеопатра, с разпусната дълга коса, стои на носа на бойния кораб. В мен бушуваше истинска буря от емоции, неверието, страхът и благоговението се бореха за надмощие. Какво всъщност бях задвижил?
Бронзовите зъбци влязоха един в друг и зъбчатите колела се задвижиха. Както беше предположил и професор Силвио, стрелката, показваща датата на смъртта, се появи. Беше направена от тъмно сребро и на самия й връх се виждаше миниатюрна скулптура на подобно на куче същество с раздвоена опашка и дълга, извита муцуна, която приличаше на дългия нос на мравояд.
Стрелката, показваща датата на смъртта, премина покрай множество малки нарези, обозначаващи десетилетия и най-накрая спря на 2042 година. Астрариумът беше произнесъл присъдата си. Гарет щеше да доживее деветдесет и пет годишна възраст. Въздъхнах облекчено. Всъщност аз бях завъртял ключа и по този начин бях вложил цялата си вяра в древния механизъм и в сложната му система от дати и зъбчати колела. Изведнъж ми стана по-лесно да разбера отчаянието, обзело Изабела. Облегнах се назад и зачаках… какво? Телефонът да иззвъни? Или брат ми, върнал се от отвъдното, да влезе в стаята? Поне бях предприел нещо. Тази мисъл ми действаше успокоително.