По улицата минаваше развеселена компания, излязла от близката кръчма. Дочух, че разговаряха за най-банални неща и това ми подейства добре. Единият от мъжете се оплакваше от сестрата на жена си, а другият се хвалеше с постиженията на любимия си футболен отбор, изобщо говореха за нормалния живот и реалностите на двайсети век. А какво правех аз? Занимавах се с тайнствени древни магии, бях един отчаян човек, прибягнал до отчаяни действия.
Едва доловим шум от някакво движение привлече вниманието ми. Наведох се и се заслушах, след това внимателно се вгледах в астрариума. Двата магнита бяха започнали да се въртят един около друг с удивително голяма скорост. Изглежда бях задействал сърцето на механизма.
Спомних си въртящите се камъчета, които Изабела ми беше показала в съня ми. Ако професор Силвио беше прав, то тя е искала да задейства механизма, за да отложи собствената си смърт. Ако преди толкова много седмици Изабела беше завъртяла ключа, то животът ни все още щеше да бъде цялостен, непроменен и невинен.
— Ако не Изабела, то поне Гарет, моля те — молех се аз.
Не можех да си спомня кога за последен път бях отправил подобен призив. И към кого?
23
Беше вече много късно, но дежурната сестра се бе смилила над мен и ме бе пуснала в отделението, при условие че ще стоя на едно място и няма да се мотая из болницата. Седях до леглото на Гарет и на светлината на мъждукащата нощна лампа наблюдавах сенките, които пробягваха по лицето му. Сега, докато беше в безсъзнание, чертите му сякаш бяха омекнали и той приличаше повече на момченце, отколкото на зрял мъж. Вече повече от час седях до слабото, неподвижно тяло на брат ми. Раницата, в която отново бях поставил астрариума, лежеше в краката ми.
Шумът от дишането на брат ми отекваше в стаята като прибоя на невидими вълни, блъскащи се в сушата. В съзнанието ми отново пробягваха картини от изминалите няколко седмици, докато накрая се съсредоточих върху спомена от последната ми нощ с Изабела. Представих си лицето й, наведено над листовете и изписаното по него мрачно предчувствие. Помислих си за отчаяната й борба да открие начин да излъже смъртта. Протегнах се и сложих ръката си върху раницата. Усетих ясно очертанията на астрариума под пръстите си.
Спомних си за обещанието, което бях дал на баща си. Ако Гарет умреше, нямаше да успея да оправдая очакванията на баща си и на брат си, така както не бях оправдал очакванията на Изабела. Може би наистина не бях способен да се грижа за хората, които обичах? Минутите отминаваха, а аз стоях там, обзет от страх и чувство за вина, докато астрариумът лежеше в краката ми. Изведнъж усетих, че космите по тялото ми настръхнаха, имах ясното усещане, че някой ме наблюдава. Обърнах поглед към матовото стъкло на вратата и видях неясната сянка на един едър мъж. Стоях вцепенен от ужас, загледан в сянката, която се извърна първо наляво, а после надясно. Скочих, спуснах се към вратата, след това спрях, обърнах се и ритнах раницата под леглото. Когато отворих вратата, по коридора нямаше никого. Дежурната сестра се появи от задната стаичка, лицето й изглеждаше съвсем бледо на приглушената светлина.
— Добре ли сте, господин Уорнок? — Говореше с шотландски акцент, гласът й беше толкова слаб, че за момент си помислих, че може би и тя крие нещо.
— Видяхте ли някого преди малко, стоеше точно тук, до вратата?
Сестрата ми се усмихна снизходително.
— Нямаше абсолютно никого. Това е една от опасностите на нощните смени, господин Уорнок. Въображението ни се развихря след полунощ и винаги може да ни погоди някой номер.
Погледнах нататък по боядисания в зелено коридор, нямаше абсолютно нищо, освен няколко забравени колички и един празен инвалиден стол. Може би всичко бе плод на въображението ми, но фигурата ми се беше сторила съвсем реална, а и все още имах усещането, че някой ме наблюдава. Върнах се в стаята.
Не можех да издържа да слушам равномерното дишане на Гарет, то създаваше илюзията, че всичко е наред, а всъщност той бе толкова далече от мен. Взех раницата, отидох в чакалнята и седнах в затъмненото помещение. Почти не забелязвах, че телевизорът на отсрещната стена работи.