— Не беше мъртъв. Беше в кома.
— Почти ме бяха пуснали в рая. Благодаря, че си платил да ме настанят в отделна стая. Чувствам се като истински баровец.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
На екрана видяхме как целият стадион започна да ликува, когато „Карлайл Юнайтед“ вкара гол. И двамата се обърнахме и се загледахме в телевизора. Още от детството си познавах този стадион, дървените парапети, светлинното табло покрай игрището, коравите северняци, изправени на крака и крещящи с цяло гърло.
— Татко ще е много щастлив — промърморих.
— Щастлив ли? Ще излезе навън, за да закачи знамето.
Отново усетих кръвната връзка между нас и неописуемата радост да бъда с член от семейството си. След това Гарет заговори:
— Благодаря ти, че не му каза…
Протегнах се и поех ръката му, все още извърнат към телевизора. Седяхме и гледахме мача, стиснали ръцете си.
— Не беше опит за самоубийство — каза Гарет и дръпна ръката си от моята.
Отново се държеше като зрял мъж.
— Знам.
— Няма да се случи отново, обещавам.
— И това знам — отвърнах и го погледнах право в очите. — Това е шансът ти да се откажеш веднъж завинаги — позволих си отново да заговоря на тази тема.
За моя най-голяма изненада той се отпусна назад, нацупи се и зае отбранителна позиция.
— По дяволите, беше само една грешка. Нямам истински проблем. Ще видиш, че ще успея и ще стана известен.
— Просто ми обещай да не правиш повече глупости.
Не ми отговори. Станах и взех раницата си, астрариумът отново беше на сигурно място в нея.
— Този път не оставай там толкова дълго време, моля те! — Гарет вдигна поглед към мен.
— Нямам такива намерения. И запомни, че ако се обадиш в офиса, оттам винаги ще намерят начин да се свържат с мен.
Наведох се над него, бях твърдо решил да го прегърна, независимо колко непохватен можеше да изглежда жестът ми. Докато се навеждах, забелязах върху нощното шкафче скицник. На отворената страница се виждаше женско лице, което ми се стори познато. Вдигнах скицата и я огледах внимателно — беше Банафрит. Познавах лицето й от снимките, които бях виждал в дисертацията на Амилия Линхърст, и което беше по-тревожно, от сянката, която астрариумът беше хвърлил онази вечер в Египет. Хлътналите очи, тежките вежди, плътните устни не можеха лесно да бъдат сбъркани.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Не знам. Образът й беше в съзнанието ми, когато излязох от комата. Зоуи настояваше да я нарисувам. Имах чувството, че наистина бе дошла да ме посети. Човек може да стане престъпник заради лице като това. — Гарет се загледа замислено в рисунката. След това толкова бързо смени темата, че почти не успях да реагирам: — Бях прав за астрариума, нали така, Оливър?
Затворих вратата и отново седнах до него.
— Слушай ме внимателно, ако някой се появи и започне да задава въпроси, нищо не знаеш и освен това никога не си работил с Изабела, разбра ли?
— Да не би да си в беда?
— Някой е нахлул в апартамента ми и е изпочупил всичко.
— Тя го откри, нали, Оливър?
Кимнах едва забележимо.
— Господи, осъзнаваш ли, че това е нещо изключително?
— Моля те, Гарет, говоря ти съвсем сериозно. Много хора искат да го притежават, а те са изключително опасни. Искам начаса да забравиш, че сме водили този разговор.
— Вече го забравих. Но какво ще правиш отново в Египет? Там ще си в много по-голяма опасност, отколкото си тук, прав ли съм?
— Имам да довърша някои работи там. Освен това обещах на Изабела.
Отново се отправих към вратата.
— Значи това е последното нещо — каза Гарет.
Обърнах се отново към него.
— И гледай да не направиш нещо изключително глупаво, като например да умреш. Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
До кацането оставаше още един час и Средиземно море вече се виждаше. Сянката на самолета преминаваше по набраздената му синя повърхност. Хвърлих поглед към вестника, който държах в ръцете си. Цялата първа страница бе заета от новината за смъртта на Елвис Пресли. Спомних си как баща ми го имитираше, докато негова песен звучеше по радиото. Това беше един от малкото случаи, когато видях майка ми да се смее.
Тази година се бяха случили толкова много събития, които създаваха у мен усещането, че цяла една епоха си отива. Може би просто моето поколение се прощаваше с наивния си оптимизъм и на негово място идваха скептицизмът и моралната празнота. По-младите от мен, хората на възрастта на Изабела, бяха гневни и не без основание, лишени от всичките си илюзии. Смъртта на Елвис дошла вследствие на злоупотреба с най-различни вещества и в резултат на това, че той бе разрушил мита за самия себе си, беше още една проява на това тотално разочарование.