Загледах се към по-стръмния склон. Един стар овчар, бедуин, седеше в сянката на билото и наблюдаваше как няколко мършави кози пасат туфите пустинна трева, разпръснати тук-там по склона. Викнах за поздрав, а след това се спуснах към него.
— Салам алейкум — поздравих уважително овчаря, когато го приближих.
— Алейкум салам — отвърна той и потупа с ръка плоския камък, върху който седеше, за да седна до него.
Поклоних му се за поздрав и се настаних до него. Той ми предложи парче тютюн за дъвчене, което приех, и след това дискретно го прибрах в джоба си.
— Откога пасеш козите по тези земи, приятелю?
— От много, много години. — Той направи неопределен жест на изток. — Но сега съм объркан. Бях на това място преди четири пълни луни и това нещо го нямаше тук.
— Кое нещо?
— Това — каза той и потупа плоския камък, на който седяхме, а след това посочи хребета зад нас. — Изникнало е през нощта като гъба.
— Гъба в пустинята?
Той се разсмя, след това се закашля и накрая изплю в пясъка оцветената от тютюна слюнка.
— Има много неща, които не мога да си обясня — звездите, които са по-стари от светлината, променливите чувства на жените, мечтите на президента Садат и въпреки това вярвам в тях, защото ги виждам с очите си. Може да е магия, но ето го и това пред очите ми. Такава е волята Божия и аз вярвам в нея.
Той се усмихна отново, извади от пазвата си муска против уроки и я допря до челото си.
Вниманието ми беше привлечено от черна буца, която лежеше на земята. Вдигнах я и я помирисах. Имаше силен, остър мирис, беше катран, примесен с нефт. Вероятно се бе появила на повърхността по време на земетресението и вече се разлагаше под въздействието на въздуха и слънцето. Усетих как гърлото ми се стегна от вълнение. Прикрих чувствата си и пуснах част от буцата в джоба си.
Изправих се и проследих с поглед пласта по-тъмен пясък, който завършваше в една малка пукнатина в земята. От нея бе израснал храст, вече изсъхнал, а в калта около него се виждаха множество отпечатъци от птичи крака. Хищни птици се срещаха доста често из пустинята, но кал? В този район от години не бе капвала капка дъжд.
— Оливър!
Гласът на Мустафа ме стресна. Той самият се показа на билото, размахвайки някакъв лист в ръка.
— Геофизичните данни изглеждат много обещаващи. Знаех си, че сме близко.
Докато се изкачвах по склона към него, бедуинът ме настигна и ме хвана за ръката.
— Това е Божие творение. Не можеш да го ограбваш, без това да има последици за всички нас. Не забравяй, приятелю, че ти си само един човек, а Аллах е всемогъщ!
Върнахме се на нефтеното находище, което разработвахме. Обиколих сондажната кула, в чието изграждане бях участвал преди няколко месеца. Тя бе преместена на около километър на югозапад и сега сондираше в същия резервоар, в който бяхме направили и първия кладенец. Този кладенец в момента произвеждаше около петнайсет хиляди барела на ден. Видях как нефт и кал се изкачват по сондата и вече беше ясно, че и от този кладенец ще се добива не по-малко нефт, отколкото от предишния.
От огромните сита поставени наблизо се издигаше пара, докато горещата кал излизаща от недрата на земята се изливаше през тръбата като вътрешностите на някакво огромно подземно чудовище. Огромните сита се движеха и по този начин отделяха калта от парчетата скала в нея. След това калта се отмиваше в ямите и изпълваше въздуха с острата миризма на нефт и пръст. Махнах с ръка на работника, който наблюдаваше отделянето на скалните парчета, и след това дръпнах Мустафа встрани от шума на генератора.
— Онова ново нефтено поле се намира на терен, за чието разработване ОПЕК е дала разрешение, нали така?
— Естествено.
— И досега не си споменавал на Йоханес за него?
— Аз работя за теб, Оливър, не за Йоханес. Знаеш това много добре.