Кимнах, след това ужасен от внезапно обхваналата ме алчност, вперих поглед в хоризонта. Видях един камион, на който бяха натоварени огромни конструкции, които щяха да се използват при изграждането на този кладенец. Тази гледка ми вдъхна увереност. Тук ставаше въпрос за индустрия и търговия, а това са колелата на прогреса. Познавах този терен и имах пълно доверие в него.
— Хайде, преди да кажем нещо на когото и да било, да прокараме сеизмичните линии и да видим какво ще излезе. Може би така ще е най-разумно.
— Съгласен съм с теб, приятелю.
Мустафа си подаде ръката и аз я стиснах, договорът беше сключен.
Но докато се отдалечавах, предупреждението на Енрико Силвио за това, че астрариумът може да ми предложи фаустовска договорка, отекваше в съзнанието ми въпреки бумтенето на сондажната кула. Полагах огромни усилия, за да си наложа да мисля рационално и въпреки това не можех да се отърва от мисълта, че земетресението беше предизвикано по някакъв начин от откриването на астрариума. Така се бе освободила необяснима сила, достигнала до нас през времето и пространството. Освен това не можех и да пренебрегна съвпадението, че Мустафа ми се обади съвсем скоро след като бях предизвикал астрариума. Ако Моисей наистина го беше използвал, за да раздели водите на Червено море, ако беше свързан с огромните вълни, разрушили остров Антиродос, който се е намирал край бреговете на Александрия, ако астрариумът наистина притежаваше такава огромна мощ, тогава какви ли можеха да бъдат последствията от това, че нагласих дисковете да показват рождената ми дата?
27
Вече беше късен следобед, когато лагерът се появи на хоризонта. Температурата беше започнала да пада, пустинята изстиваше. Когато пристигнахме, забелязах полицейска кола, паркирана пред моето бунгало.
— Да не си се забъркал в някакви неприятности, Оливър? — попита Мустафа.
— Възможно е.
Колата спря, а ние останахме в джипа още няколко минути.
— Остави ме аз да се оправя с полицията — прошепна Мустафа на английски. — Знаеш, че имам връзки там.
Хвърлих поглед към шофьора, след това изведнъж ме обзе страх, наведох се и измъкнах ключа от обувката си. Пуснах го в ръката на Мустафа. Нямах друг избор. Налагаше се да му се доверя.
— Вземи това, Мустафа. Ако ме арестуват, отиди в Кайро, в чакалнята за пътници първа класа на Британските авиолинии. Шкафчето е регистрирано на името на компанията. В него има една раница.
— Ще го направя — кимна той. — Можеш да ми се довериш напълно.
Жилищните помещения бяха обзаведени съвсем скромно — в стаите имаше по едно тясно желязно легло с раиран дюшек, целият на буци, електрически чайник, малък хладилник и скрин, който изпълняваше функциите едновременно на шкаф и на маса. Никога не бях живял повече от няколко дена при такива условия, но много от колегите ми не бяха такива късметлии. Някои прекарваха по цели седмици на нефтените находища. В бунгалото ми все още имаше вещи, принадлежали на предишния му обитател, италианец, католик, който бе работил като сондьор. Така и не си направих труда да ги изхвърля. На стената над леглото висеше изпокъсана картина, представляваща Дева Мария, която се възнася към небето, стъпила на облак. Имаше малка библиотека, скована от най-различни дъски, закрепена с два ръждиви пирона за стената. В нея бяха подредени най-различни и доста изпокъсани книги — „Шокът на бъдещето“; „Корени“; „Страх от летене“ на Ерика Джонг; „Любовна история“ (на английски); „Хълмът Уотършип“ и както изведнъж за свой най-голям ужас забелязах книгата на американския писател от еврейския произход Хаим Поток „Името ми е Ашер Лев“. Това никак нямаше да се хареса на египетската полиция.
Когато двамата с Мустафа влязохме в бунгалото, заварихме двама полицаи, които разковаваха дъските на скрина. Малкото дрехи, които държах в него, бяха разхвърляни навсякъде по пода. Друг полицай, очевидно началникът им, се бе излегнал на леглото ми и ги наблюдаваше. Когато ме видя, той бавно се изправи, решен по всякакъв начин да демонстрира неуважението си към мен.
— Ти си господин Уорнок, британски гражданин, нали?
Пристъпих напред, така че да не може да забележи книгата на Поток. Страхувах се да не заподозрат, че съм от еврейски произход, можеха дори да решат, че съм член на Мосад.
— Проблем ли има? — попитах аз.
— Може би.
Той изкрещя нещо на своите хора на арабски, очевидно им нареди да вдигнат дюшека, и след това се обърна към мен: