— Може би си шпионин?
Старият раиран дюшек падна на пода и вдигна облак прах. Под него се показаха две списания „Плейбой“ от 1968 година. Полицаят ги взе и ги размаха заплашително към мен.
— Твои ли са? — попита той настойчиво.
— Разбира се, че не! — отговорих аз остро, по възможно най-убедителния начин.
Полицаят избухна в смях, а колегите му се присъединиха към него. Двамата с Мустафа запазихме пълно спокойствие. Това не се хареса на полицая и той удари с палката си по желязната рамка на леглото.
— Смешно, нали? Много смешно.
Мустафа също се разсмя. След малко и аз направих същото. Сърцето ми блъскаше до пръсване, докато полицаят разлистваше страниците на списанието. Спря и се загледа в постера, от който глупаво се хилеше една блондинка и показваше огромните си гърди. На главата си носеше каубойска шапка и беше прекрачила едно седло, поставено върху бала сено. Полицаят вдигна постера към мен. Момичето от него ми се усмихна, белите му зъби подигравателно искряха в сравнение с жълтеникавите изпочупени зъби на полицая.
— Таз да не ти е сестра?
В същия момент в атмосферата около нас се усети огромно напрежение, защото останалите мъже, схванали ужасната обида, се обърнаха към мен.
— Внимавай — предупреди ме тихо Мустафа на английски.
Замълчах. Ако се опитах да се защитя, само щях да ядосам полицая още повече, а като си мълчах, подронвах авторитета си пред всички. Стана ми ясно, че е получил нареждане да ме арестува, в противен случай не би си позволил такива волности.
— А може би предпочиташ момчета? — продължи да ме дразни той. — Ако е така, наистина не ти завиждам, приятелю.
Този път никой не посмя да се разсмее. Усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци, синът на миньора се подготвяше за схватка. Но ако сега му налетях на бой, това щеше да е равносилно на самоубийство.
Мустафа усети опасността и застана между нас.
— Господин полицай, господин Уорнок е приятел на Египет. Правителството го е наело на работа. Сигурно е станала някаква грешка.
— Няма грешка. Наредено ми е да го изпратя под конвой до Александрия, за да бъде разпитан.
— На какво основание?
— Това е въпрос, който ще се реши между господин Уорнок и началника ми, полковник Хасан.
На лицето на Мустафа грейна усмивка.
— Полковник Халид Хасан от Мансура ли имате предвид?
Този въпрос очевидно обърка полицая и той изгледа внимателно първо Мустафа, а после и мен.
— Същият. Защо? — попита той подозрително.
— Тогава няма проблем. С Халид Хасан сме добри приятели. Като деца сме израснали заедно в Ел-Оруа ел-Уоска. Много ще се ядоса, когато разбере, че сте арестували мой приятел.
— Не го арестуваме, просто искаме да му зададем някои въпроси.
Стоях като вцепенен по средата на стаята. Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Мисълта, че съм скрил астрариума, не ми действаше никак успокоително и за момент си помислих, че това сигурно е последният ми ден на свобода. Погледнах към Мустафа, на лицето му отново бе изписана загриженост, явно и на него му минаваха същите мисли през ума.
Полицаят ме побутна към скрина и разпилените по земята дрехи.
— Събирай си нещата, тръгваме веднага.
Погледнах нагоре към единствения прозорец, пред който имаше решетки. Небето започваше да просветлява и синкавата светлина влизаща през прозореца показваше, че е на зазоряване. Опитах се да преценя колко време беше минало, откакто ме бяха хвърлили в затвора. От тогава имаше най-малко дванайсет часа. Докато преминавах по краткия път между полицейския джип и килията си, успях да се огледам и разпознах, че това е същата сграда, в която ме бяха разпитвали последния път — главното управление на полицията на улица „Ал Фатех“ в Александрия. Зад строгата фасада имаше цял лабиринт от стаички, разположени около вътрешния двор. Вътре беше влажно, острата миризма на урина и карболов сапун се смесваше с един друг отчетливо доловим мирис, мирис на страх.
Разпитваха ме часове наред. Флуоресцентната лампа светеше ярко над главата ми, имах чувството, че прогаря части от мозъка ми. Когато се концентрирах, ми се струваше, че улавям мириса на собственото си сиво вещество, което се пържеше като бекон. Бях свръхизтощен и мислите ми се люшкаха като боксьор, който вече не може да стои на краката си. Синините по лицето и гърба ми бяха свидетелство за лошото отношение на полицая, който ме доведе тук. Но офицерът, който ме разпитваше, беше съсредоточил цялото си внимание върху обстоятелствата около смъртта на Изабела. Непрекъснато повтаряше, че гмуркането е било незаконно и че е било извършено във военна зона, където хора като нас нямат право на достъп.