— Казах ви и преди — повторих уморено за кой ли път, — в деня, в който тя почина, нямах никаква представа, че гмуркането е незаконно, докато не се качихме на лодката. Съпругата ми не ми беше обяснила всичко подробно.
— Значи ви е лъгала, сър.
Офицерът, изключително любезен човек към петдесетте, непрекъснато ми се извиняваше. В началото се хванах на въдицата му, но след това разпитът се проточи с часове и той не ми позволяваше нито да си почина, нито да отида до тоалетната. Нарочно използваше тази тактика, за да ме унижи и пречупи.
— Добре, може и да ме е излъгала, какво значение има това? Удави се, преди да е открила каквото и да било.
Главата ми клюмна на гърдите. Единственото, което исках, бе да ме оставят да се наспя. Очите ми сякаш бяха потънали в дълбоки ями. В главата ми се въртяха странни откъслечни фрази, както и думи от известни стари песни — на „Бийтълс“ и на „Манкиз“. От изтощението и обезводняването бях започнал да изпадам в делириум, но от време на време имах моменти на просветление. Знаеха ли за съществуването на астрариума? Не бяха посмели да ме арестуват още на летището, но дали бяха успели да проникнат в чакалнята за пътници първа класа? Бяха ли задържали още някого? Хермес Хемиедес? Мустафа? Може би дори Франческа Брамбила, макар че не можех да си представя старата дама да им позволи да се отнасят към нея по подобен начин.
— Жена ти работеше с шофьора Фахир Алсайла, нали така?
Вдигнах глава и се опитах да срещна погледа на офицера. Очите му заплуваха в кръг, бяха меки, кафяви очи, които ме гледаха с престорено съчувствие. Само ако можех да го сграбча и да го стисна силно, помислих си съвсем безразсъдно.
— За първи път чувам това име — излъгах.
— Тогава може би познаваш човек на име Хермес Хемиедес? — настоя той.
Когато отказах да отговарям, офицерът кимна на полицая, който стоеше отстрани и той ме издърпа от стола, за да се изправя на крака. Мернах лицето на един мъж, който стоеше пред прозореца на вратата и ме наблюдаваше. Лицето му ми се стори странно познато и през замъгленото си съзнание отчаяно се опитвах да си спомня къде го бях виждал. Постепенно споменът ми изплува. Предаването „Панорама“, което бях гледал по телевизията в Лондон. Това беше довереният човек на принц Маджид. Спътникът на Омар.
В стаята влезе друг полицай и каза на разпитващия ме, че Мосри чака отвън. Името изсвистя във въздуха като нажежен въглен, потопен във вода. Исках на всяка цена да го запомня, затова се заслушах внимателно в звуковете и ги повторих: Мосри. Офицерът кимна и Мосри влезе в стаята. Като че ли в същия момент температурата вътре рязко падна. От него се носеше някаква кисела миризма. Впи поглед в мен, имах чувството, че се опитва да надникне в черепа ми, и въпреки това не можех да се извърна. Липсата на каквито и да са емоции от негова страна ме ужаси, както и усещането за свръхинтелигентност, което се излъчваше от него. Спомних си как преди няколко години в Ангола се бях запознал с един военен главатар, който набираше деца войници и ги изпращаше на сигурна смърт. Сега за втори път през живота си бях изправен пред въплъщението на злото. Въпреки огромното ми изтощение усетих, че страхът отново стиска гърлото ми. Връзката вече ми бе съвсем ясна. Омар — Мосри — Маджид. Астрариумът. Не бях сигурен, но подозирах, че всичко това имаше отношение към опитите на президента Садат да отвори Египет към Запада, а вероятно и към опитите на президента Картър да установи мир в този район на Близкия изток. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че в никакъв случай не трябваше да си позволя Мосри да започне да контролира ситуацията.
Офицерът нервно, но с уважение кимна на новодошлия. Започнах да си задавам въпроса дали в края на този разпит все още ще съм жив. Мосри дръпна един стол, седна в ъгъла на стаята и ме загледа втренчено. На устните му играеше лека усмивка. Беше ми много трудно да не закрещя.
Разпитът бе подновен отново, този път още по-агресивно.
— Отговори ми! — изкрещя офицерът и удари с юмрук по масата.
— Нямам никаква представа за какво говорите — отвърнах аз.