— Какво е БПБ?
— Британски поданик в беда, горките хора не могат с години да се измъкнат от неприятностите, в които са се озовали. Започват да се превръщат в нещо подобно на твоя нещастен приятел австралиеца Бари Дъглас. Слава богу, поне проблемът с него не ми е на главата. Според мен той беше АГБ — австралийски гражданин в беда. Каква ужасна мисъл само.
Колата на Хенриз беше паркирана на улицата, съвсем близо до входа на затвора. Когато ни видя, шофьорът му излезе и отвори задната врата.
— С каквото и да си се захванал, крайно време е да го прекратиш — предупреди ме настойчиво Хенриз. — Следващия път няма да мога да те измъкна, независимо колко пъти ще ми се обади шефът на „Бритиш петролиум“, на „Шел“ или който и да е друг. Дори и такъв специалист по петрола като теб е лесно заменим, когато става въпрос за международни отношения. Имай предвид, че времето ти на свобода ти е дадено назаем, Оливър — и той чукна с пръст по часовника си, сякаш да подчертае думите си.
Лимузината се отдалечи. Стоях на улицата, чувствах се замаян от обезводняването. Един мъж излезе от сянката на съседния магазин и ме хвана за ръката. Отблъснах го, но в следващия момент осъзнах, че това беше Хермес Хемиедес.
— Ела, приятелю, нека те придружа до вилата ти, където ще бъдеш на сигурно място — каза той.
Дръпнах го отново в сянката на магазина.
— Откъде научи за ареста ми?
— Градът е малък. Разбрах, че си пристигнал още когато кацна в Кайро. Оттогава започнах да следя стъпките ти. Правя го, естествено, защото се страхувам за сигурността ти и за астрариума.
— Да не си полудял? Изобщо не трябва да ни виждат заедно. Разпитваха ме за теб, искаха да разберат дали те познавам. Какво става?
— Властите никога не са одобрявали този тип египтология, с който се занимавам аз. Сигурно вече си разбрал, че имаха подобно отношение и към Изабела.
— Хермес, разпитваха ме и ме унижаваха в продължение на часове!
Някой изсвири кратко зад гърба ми и аз се обърнах. Моят иконом Ибрахим стоеше малко по-надолу, от другата страна на улицата, и нервно наблюдаваше въоръжената охрана пред входа на главното полицейско управление. Забелязах, че колата на компанията също ме чакаше. Ибрахим изгледа Хермес с огромно презрение и след това започна ожесточено да ми прави знаци да отида при него.
Обърнах се отново към Хермес:
— Изглежда всяка моя стъпка се следи.
— В много по-голяма степен, отколкото си представяш. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не. Стой далече от мен!
Той стисна силно ръката ми.
— Не забравяй, винаги когато имаш нужда, можеш да ме потърсиш.
Измъкнах ръката си от неговата и без да се обръщам назад, пресякох улицата и се отправих към Ибрахим и чакащата ме кола.
Когато се върнахме във вилата, Ибрахим тикна в ръцете ми раницата с астрариума.
— Вашият приятел, господин Сахеер я донесе. Каза да ви предам, че понякога е по-добре сърцето да не знае какво вършат ръцете. Моля ви, господин Уорнок, имам жена и син в университета. Не искам никакви неприятности.
— Обещавам ти, Ибрахим, няма да имаш никакви неприятности.
Той ме погледна недоверчиво, сви рамене и изчезна в стаята си.
Занесох раницата в спалнята, заключих вратата и пуснах щорите. След това я поставих върху бюрото и зачаках. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Очаквах всеки миг да чуя удари по входната врата. Нараняванията ме боляха, а мускулите ми бяха напрегнати, все едно очаквах повторно нападение. Бях убеден, че всеки момент ще атакуват вилата и този път или щяха да ме изправят пред съда, или просто щях да „изчезна“. Около мен цареше пълна тишина.
Извадих внимателно астрариума от раницата и се загледах в него. За моя най-голяма изненада двата магнита все още бясно се въртяха един около друг, а дисковете се бяха активирали, за да поставят началото на лавина от съдбоносни събития, които аз така неразумно бях задействал.
А толкова много хора искаха да се доберат до този мистериозен механизъм. Те вярваха, че той може да влияе върху живота на хората, върху събитията и дори върху историята. Това беше необикновена, но колкото и да не ми се щеше да призная, изключително вълнуваща мисъл. Това, че в момента аз бях притежателят му, ме караше да се чувствам изпълнен със сила и власт.
Огледах се наоколо, преценявайки възможностите пред себе си. Трябваше да скрия астрариума, но къде? След опита за нахлуване във вилата и след като бяха претърсили основно апартамента ми в Лондон, знаех, че е изключително неподходящо да го скрия тук. Освен това във вилата всеки ден влизаха и излизаха прекалено много хора. Трябваше да го скрия на някое неочаквано място, на място, за което дори опитен крадец не би се сетил. Излязох на балкона, дръпнах щората и се загледах в градината. Откъм страната на къщата, където живееше Ибрахим, имаше едно малко оградено пространство, в което държахме нашата немска овчарка Тинин. Мюсюлманите смятат, че кучетата са нечисти същества, но последните събития бяха принудили Ибрахим да приеме присъствието на Тинин, тъй като той беше добър пазач. В тази част на двора имаше една кучешка къщичка, която беше достатъчно голяма, за да може да се зарови нещо в единия й край.