Малко по-късно викнах на Ибрахим за довиждане и излязох на дълга разходка по „Корниш“. Преборих се с поривите на вятъра, идващ откъм Средиземно море, прекосих улицата и седнах на стената, отделяща улицата от морето. До мен достигна мирисът на печени кестени, който идваше откъм един близък пазар, и колкото и да е странно, ми напомни за Оксфорд стрийт по време на коледните празници. Влюбени двойки, някои от тях облечени в традиционни, а други в западни облекла, се разхождаха покрай мен, а вятърът издуваше дрехите им като платна на кораб. Жените бяха красиви, примамливи и изпълнени с живот, а мъжете имаха продълговати лица и гледаха сериозно. Докато ги наблюдавах, изведнъж още по-болезнено усетих липсата на Изабела. Спомних си как веднъж само преди няколко месеца бяхме излезли заедно на разходка. Вперих поглед в морето. Вдясно от мен се намираше малкият остров, на който някога е било разположено едно от чудесата на древния свят — александрийският фар. Изабела ме беше завела там и най-подробно ми го беше описала, сякаш го бе виждала със собствените си очи. Фарът е бил построен по времето на Птолемеите, за да не се разбиват многобройните търговски кораби, когато навлизат в пристанището. Изабела ми беше казала, че фарът бил толкова висок, че сякаш не се подчинявал на законите на земното притегляне. За религиозните поклонници от онова време той вероятно е представлявал гледка, надминаваща всички човешки възприятия, а сигналният му огън е горял ден и нощ. Изабела стоеше, вперила поглед в това място, и си спомням, че останах направо поразен от убедителния начин, по който ми го описваше.
Както всяка вечер, възрастните мъже бяха започнали да се събират в кафе „Атенеос“ и да разговарят, докато пушат лулите си, пият гъсто черно кафе в малки чашки и ядат баклава. Седнах на една маса отвън и си поръчах кафе. Трябваше да въведа малко ред в разхвърляните си мисли.
Полицаят беше споменал, че йероглифът, изобразяващ Ба, е знак на някаква нелегална организация. Изабела, както и Хю Уолингтън имаха татуировка на Ба, което означаваше, че между тях вероятно е съществувала по-здрава връзка, отколкото предполагах. Бяха ли хората от снимката в Бехбейт ел-Хагар замесени по някакъв начин? Може би Енрико Силвио също беше част от нея. Но що за организация беше това?
Картинката, отпечатана на първата страница на менюто, привлече вниманието ми. Рисунката на жена, която имаше змии на главата си вместо коса, ми се стори позната. Спомних си главата на Медузата Горгона, която Изабела ми беше показала в съня ми. Освен нея на стената на килията ми бяха изрисувани още риба и бик. Къде ли можеха да се открият тези три образа заедно? Отново насочих мислите си към нелегалната организация. Дали Хермес…
— Господин Уорнок.
Вдигнах стреснато поглед. Адел, икономът на Франческа, стоеше до масата и ме гледаше тревожно.
— Търсих ви във вилата ви в Рушди и икономът ви ми каза, че най-вероятно ще ви открия тук.
Той погледна порезната рана над веждата ми и сниши глас:
— Отново ли ви разпитваха?
Кимнах.
— Беше доста неприятно, но можеше да бъде и далеч по-лошо. Предполагам, че към мен се отнесоха сравнително добре, защото съм европеец.
Адел хвърли нервно поглед назад и в мен остана усещането, че се притеснява да не го видят, че разговаря с мен. Направи ми знак да го последвам.
— Моля ви, нека да тръгваме. Безпокоя се, че госпожа Брамбила е напълно съсипана от мъка. Започва да губи разсъдъка си. Моля ви, трябва да дойдете с мен незабавно.
Франческа седеше в трапезарията, френският прозорец, който гледаше към градината, беше отворен. Въпреки че следобедът беше доста топъл, тя беше наметнала едно одеяло върху раменете си. Когато ме видя, по лицето й се изписа ужас и тя силно стисна ръката ми.