— Значи най-после дойде да си вземеш къщата?
Седнах на дивана до креслото, в което се бе разположила. Нямаше и следа от огромната власт и авторитет, които преди излъчваше. Вместо това приличаше на объркано дете. Представляваше наистина жалка гледка.
— Нищо не съм дошъл да взема, Франческа, нито имам намерение да те изпращам където и да било. Тук си на сигурно място — опитах се да я успокоя аз, протегнах се и помилвах ръката й.
— Аз съм виновна, Оливър, аз я убих. Всичко стана заради онази жена. Джовани беше глупак, че й се довери. Чуваш ли ме какво ти казвам, Джовани? — обърна се тя към празното пространство пред себе си. — Чуваш ли ме?
Страдаше от лека форма на деменция и от време на време губеше връзка с реалността.
— Коя жена? — попитах тихо.
— Англичанката, която помогна на Изабела да отиде в Оксфорд. Все кроеше нещо.
— Амилия Линхърст ли?
— Джовани я избра да му бъде върховна жрица… двамата разполагаха с толкова много власт, а след това тя провали всичко, абсолютно всичко… — Франческа започна да се поклаща напред-назад. — Тялото винаги ни изоставя, така че какво значение има всичко това? Горкото дете, вече е мъртво.
Предположих, че говореше за липсващите органи на Изабела. Наведох се към нея, вперих поглед в очите й и се опитах да я върна към действителността.
— Кой откара тялото на Изабела в моргата, Франческа?
— Мъжете, които работят в черквата ни, аз наредих така. Не исках да й правят аутопсия, но от полицията настояха.
— И колко време остана трупът й при свещениците?
Франческа като че ли отново изпадна в деменция.
— Никой от рода Брамбила не е бил кремиран. Нас винаги ни погребват, също като великите владетели на Египет. И оставаме завинаги безсмъртни чрез своите наследници. — Тя отново стисна ръката ми. — Изабела беше родена на изключително благоприятна дата. Съдбата я беше предопределила за велики дела. Беше избрана, ако можеш да разбереш какво имам предвид. Съпругът ми нареди да й направят астрологическа карта, той вярваше в тези неща.
Бръкнах в джоба на якето си и извадих снимката, направена по време на разкопките в Бехбейт ел-Хагар.
— Познаваш ли някого от хората на тази снимка? — попитах аз.
Франческа посочи Хю Уолингтън.
— Този мъж е идвал у нас няколко пъти още докато беше студент. Аз не го харесвах, но той боготвореше Джовани. Добрата съпруга никога не задава на мъжа си излишни въпроси. Бракът е конспирация, в която и двете страни са постигнали споразумение. Понякога се превръща в пародия — заключи тя с горчивина. — Ела, време е да те запозная със съпруга си.
Посегна към бастуна си, след това с куцукане се отправи към аркадата. Последвах я с известно безпокойство. Къде ме водеше? Спряхме пред една малка врата, покрита със завеса. Тя дръпна завесата, след това взе ключа, който висеше на верижка около врата й, и го пъхна в ключалката. Бутнах тежката врата и тя се отвори.
— Това е кабинетът на Джовани. Малцина имаха привилегията да бъдат допускани тук. Нищо не е пипнато тук след смъртта му.
Огромната стая беше пълна със старинни мебели. В единия ъгъл пред еркерния прозорец беше разположено огромно бюро, подобно на това, което Наполеон е използвал по време на военната си кампания. Върху него беше поставен овален портрет на мъж на около петдесет години, облечен в униформата на италианската фашистка партия. На протегната му ръка беше кацнал един сокол. До нея имаше друга снимка на същия мъж, заедно с младия крал Фарук, който изглеждаше изключително красив и елегантен. Двамата си бяха стиснали ръцете. Високо в единия ъгъл на стаята беше поставен препариран сокол, чиито стъклени очи проблясваха. На масичка вдясно от бюрото под прашен стъклен похлупак стоеше модел на семейната фабрика за памук, изработен от балсамово дърво и клечки кибрит. В противоположния край на стаята имаше малко походно легло, застлано с чаршафи и одеяло, дискретно прикрито зад големия диван. Гледката беше доста трогателна.
Франческа улови погледа ми и отбеляза, сякаш се опитваше да се защити:
— Спя тук, при призраците на семейството. Така се чувствам в безопасност. Исках да ти покажа това…
И тя ме заведе до една от стените, цялата покрита със снимки, поставени в рамка, и ми показа редица от групови фотографии, на които се виждаха само мъже. Под фотографиите с красив почерк бяха отбелязани датите от 1910 до 1954 година. Забелязах, че нямаше снимки от времето на Втората световна война — от 1939 до 1945 година. Всички снимки бяха направени на едно и също място, на брега на езерото Мариот, където богатите жители на Александрия са ходели на лов за патици и други водни птици. На една от последните снимки, направена през 1954 година, се виждаше момиченце, застанало до мустакат мъж на средна възраст, облечен в костюм за лов и с шапка на главата. На протегнатата му ръка беше кацнал сокол, а детето беше съсредоточило цялото си внимание върху птицата. Човек много лесно можеше да си представи цялата обстановка. Можех дори да чуя виковете на разтревожените чапли, които излитаха от тръстиките, и да усетя вятъра, разлюляващ палмите. Веднага ми стана ясно, че това дете беше Изабела.