— Ето я — каза Франческа. — Тук е на пет години и вече ходи на лов с баща си и дядо си. Човекът със сокола е синът ми Паоло. Другите мъже гледаха ловни кучета, а Паоло имаше сокол. В нашия род винаги са се гледали соколи, още от шестнайсети век, когато прадедите ми са живели в областта Абруцо. Внучката ми много обичаше тази птица.
Тя посочи препарираната птица в ъгъла на стаята.
— Ето я, това странно същество надживя сина ми. Такъв е животът, пълен с всякакви изненади. След като баща й умря, Изабела изкарваше сокола навън. Питаше ме: „Нона, защо и аз нямам крила?“. Не трябваше да напуска Египет, не трябваше да ходи да учи в чужбина. Сега щеше да е жива.
— Какво искаш да кажеш, Франческа?
— Basta! Вече всичко е безсмислено. Родът ни е прекъснат.
И тя блъсна ядно крака на креслото с бастуна си.
Отидох до библиотеката и коленичих, за да мога да прочета заглавията на книгите — „Древна астрология“, „Древното изкуство на мумифицирането“, „Египетска книга на мъртвите: магии и заклинания“, „Нектанебо II — магьосник или политик?“, „Магьосникът Моисей“, „Трудовете на Хермес Трисмегист, интерпретирани от Тоз Грекус“.
Възрастната жена застана зад гърба ми.
— Това са книгите на Джовани. Когато пътуваше, винаги ги носеше със себе си. В началото отстъпвах на прищевките му. Дори участвах в някои от възстановките му, но после нещата взеха да стават сериозни.
Тя спря, очевидно реши, че е казала прекалено много. Възстановки? Дали това не бяха представленията, за които ми бе говорила и Сесилия? Сетих се за думата „секта“, която офицерът беше споменал.
— Какво значи „сериозни“? — зададох въпроса съвсем между другото, за да не прекъсвам тънката нишка, която крепеше Франческа в действителността.
Лицето й помръкна.
— Не можеш да ги спреш мъжете — отбеляза тя с горчивина.
Извадих от библиотеката една книга, озаглавена „Популярни истории от древния Египет“ от Гастон Масперо. Името ми беше познато, тъй като го бях срещал сред книгите на Изабела. Отворих я на произволна страница и попаднах на историята за съня на Нектанебо, същият, който Амилия Линхърст беше описала в дисертацията си. Едно изсушено цвете се плъзна и падна на пода. Въпреки че беше съвсем сухо, из стаята се разнесе нежният му аромат. Вдигнах цветето, беше изсушен син лотос, цветът на листенцата все още си личеше. Знаех, че това цвете е свещено и често го бях виждал изобразено по стените на храмовете и на рисунки, на които се виждаше как членове на египетския двор позират, надвесени над него. Изабела ми беше казвала, че има халюциногенни свойства.
— Джовани интересуваше ли се от историята на Нектанебо II? — попитах аз.
— Историята на този фараон бе завладяла напълно съзнанието му. Джовани беше силно привлечен от идеята за расовата чистота, а Нектанебо II е последният истински египетски владетел. Съпругът ми наричаше онези, които след него са се възкачили на трона, колониални окупатори. Това са персите, след тях арабите, после турците, французите и англичаните. По ирония на съдбата следващият управник на Египет беше Насър, но това не намали интереса на Джовани към фараона.
— Няма такова нещо като расова чистота — отбелязах малко разсеяно.
Стоях, загледан в цветето, умът ми се напрягаше да установи точните връзки.
— През трийсетте години времената бяха съвсем други, тогава хората търсеха сигурност и това ги караше да се чувстват в безопасност. Трябва да разбереш, че всички бяхме отчаяни, особено ние, които живеехме в Египет. Ние, италианците, искахме да се идентифицираме с някого. Джовани усещаше, че наближават огромни промени, искаше да осигури бъдещето на семейството, да направи така, че да не загубим всичко, което имахме.