Заслушах се по-внимателно, когато долових заплашителната нотка в гласа й.
— Как точно си е представял, че ще успее да постигне това?
Франческа рязко вдигна глава и ме изгледа право в очите, като че ли изведнъж осъзна, че е казала прекалено много.
— Достатъчно! И без това се разприказвах прекалено много, няма да предам съпруга си!
— Не те моля да предадеш съпруга си, а само да спасиш внучката си — отговорих й аз в същия тон и двамата се изгледахме намръщено.
— Вече е твърде късно за това, Оливър. Не разбираш ли, че я загубихме? И двамата я загубихме.
— Но тя дали почива в мир, Франческа?
— В мир? Не се дръж като идиот. Огледай се наоколо, отвсякъде съм заобиколена от мъртви, които крещят за възмездие. Когато и аз умра, и с мен ще стане същото.
Върнах книгата на мястото й.
— Трябва да ми кажеш името на свещеника, който погреба Изабела — казах й го със съвсем мек тон, не знаех дали отново не бях изгубил доверието й.
За мое най-голямо облекчение Франческа отговори на молбата ми:
— Отец Карлото от черквата „Света Екатерина“. Семейството ни принадлежи към тази енория от много години.
Докато я водех към вратата на кабинета забелязах колко фини бяха костите на ръката й. След като излязохме в коридора, тя заключи вратата и се обърна към мен:
— Не можеш да отидеш при него сега, тази вечер имаш задължение към мен. Отивам на опера и ти ще ме придружиш. Гостува балетът на Болшой театър, който ще представи „Орфей“ на Стравински.
Объркан от странната промяна в нея, реших, че отново се е пренесла в някой спомен от миналото, но точно в този момент от сянката се появи Адел.
— Госпожа Брамбила ще ви бъде изключително задължена, ако я придружите — каза той. — Това е събитието на годината. Всички важни личности в Александрия ще бъдат там. А госпожата трябва непременно да присъства заради честта на фамилията.
Представих си белезите по лицето си. Може би за мен щеше да е от полза да се покажа на публично място. Така щях да предизвикам преследвачите си и може би дори щях да ги принудя да разкрият самоличността си. Мина ми тревожната мисъл, че в опита си да се превърна от жертва в преследвач, използвах самия себе си като примамка. Това беше опасен ход, но той можеше да се окаже и твърде полезен.
29
Театърът „Сайед Дервиш“, който през колониалната епоха по време на най-големия си разцвет се е наричал „Мохамед Али“, беше малка, но богато украсена неокласическа сграда, боядисана със златна боя и с ронещи се гипсови тавани. От средата на деветнайсети век до 1952 година европейската диаспора бе поддържала в нея бурен културен живот, като бе канила за гастроли оркестри, балетни трупи и певци. Това е бил един от културните центрове на стара Александрия. След революцията театърът беше загубил много от предишните си почитатели и се бе превърнал в културен анахронизъм сред новото висше общество на богатите араби.
Оркестърът засвири, а аз започнах да оглеждам хората, които седяха на същия ред, на който се бяхме настанили и ние с Франческа. Публиката беше най-разнообразна — различни европейски знаменитости, някои представители на египетските власти, както и известен брой туристи. Хенриз и съпругата му бяха седнали пред нас. Консулът усети погледа ми, обърна се и не успя да прикрие неудоволствието си, че ме вижда.
Чувствах се неудобно в смокинга, колосаната риза и пояса, които Франческа бе настояла да облека. Тези дрехи бяха принадлежали някога на Джовани Брамбила. Яката на ризата дразнеше врата ми, сатенената папийонка, която Адел умело бе вързал, притискаше адамовата ми ябълка. Освен това не можех да се правя, че не забелязвам погледите на хората, привлечени от нараняванията и синините по лицето ми. Усещах, че ставам център на вниманието, но нали точно това беше целта ми.
На сцената Орфей, облечен в цветно трико, стоеше пред Хадес и Персефона, царят и царицата на подземното царство, и подръпваше струните на златната си лира. Соловото му изпълнение, изобилстващо от пируети и скокове, беше изключително емоционално, изпълнено с мъка и копнеж и ми въздейства особено силно. Чрез него той изразяваше отчаяната си молба да му бъде позволено да изведе Евридика от отвъдния свят.
Някакво раздвижване вляво от мен привлече вниманието ми. Амилия Линхърст беше закъсняла, извини се шепнешком на хората, които трябваше да вдигне, и седна на едно празно място на същия ред, на който седяхме и ние. Когато си мислех за хората, които ме преследваха, бях склонен да се страхувам повече от Мосри и Уолингтън, но човек никога не знаеше какво може да очаква от Амилия. Може би фактът, че мястото й беше съвсем близо до моето, беше знак, че в бъдеще трябваше да се съобразявам и с нея. Изабела имаше своите съмнения относно нея и това ме караше и аз да не й се доверявам. Освен това Хермес беше изкоментирал, че има „опасни амбиции“ и че може би си въобразява, че тя самата е превъплъщение на Изида. Знаех и историята на ключа на астрариума, как Амилия го беше открила, а Енрико Силвио го бе откраднал от нея. А очевидно и Франческа нямаше доверие в Амилия. Презрителните й думи, че тази жена „все крои нещо“, още отекваха в съзнанието ми. Усетих напрежението в старата дама, когато забеляза, че египтоложката приближава към нашия ред. По лицето й пробягна уплаха, след което тя демонстративно съсредоточи вниманието си върху сцената. Въпреки това знаех, че трябва да се изправя лице в лице с Амилия. По време на разговора ни на погребението на Изабела тя съвсем ясно ми бе показала, че знае, че астрариумът е у мен. И което беше още по-важно, тя изглежда знаеше за него много повече от мен, дори и след разговорите ми с Хермес, Уолингтън и Силвио. Нейното мнение можеше да се окаже изключително важно парче от пъзела, който се опитвах да подредя, за да разгадая загадката на астрариума. Трябваше да се помъча да изкопча от нея колкото е възможно повече информация без аз самият да разкривам картите си. Вече бях допуснал подобна грешка в разговора си с Хю Уолингтън.