Музиката прекъсна разсъжденията ми. Евридика, облечена в прозрачен воал, следваше стъпките на Орфей с изключителна грациозност и се приближи заедно със съпруга си към входа на пещерата, откъдето щеше да премине от света на мъртвите в света на живите. Огромното желание на Орфей да се обърне и да види жена си бе изразено чрез скоковете, които правеше, уж се обръщаше, но не съвсем. Хореографията създаваше напрежение в публиката и подклаждаше ужасната мисъл, че ако Орфей се поддаде на желанието си да погледне жена си, ще я обрече на повторна смърт и ще я загуби завинаги.
Усещах напрежение в цялото си тяло, защото и аз изживявах подобна трагедия. Неговият копнеж напълно съответстваше на моето желание да видя Изабела жива. И в този момент, извръщайки се мъчително бавно, Орфей се обърна, разтвори ръце, за да прегърне жена си, тя се изправи на палци, огъна се като стебло, застана на границата между смъртта и повторния живот — и той я загуби завинаги.
Колкото и да ми е неудобно трябва да призная, че извиках, когато Евридика се отпусна мъртва на земята под погледа на съпруга си. Смутен от реакцията си продължих да наблюдавам Орфей, който, съсипан от постъпката си, изрази агонията си чрез няколко последователни скока.
Във фоайето на театъра беше организиран коктейл. Огледах морето от хора около мен. Видях Амилия в далечния край на залата до величественото мраморно стълбище, полускрита зад огромна саксия. Минах покрай някои от руските балерини, които разговаряха с местните знаменитости, както и покрай една маса, отрупана с брошури, рекламиращи екскурзии в Съветския съюз. Без всякакви любезности потупах египтоложката по рамото и заявих:
— Трябва да поговорим.
Заведох Амилия в една малка ниша, украсена с мраморна статуя на Мохамед Али с обичайния фес на главата.
— Какво знаеш за убийството на Бари Дъглас, както и за разпитите, на които бях подложен? — не успях да прикрия агресията в гласа си.
Амилия леко се стресна от въпроса ми, след това се огледа и се приближи към мен.
— Доколкото разбрах, господин Дъглас се е самоубил. А що се отнася до ареста ти, аз те предупредих, но ти така и не ми обърна внимание — отговори тя тихо.
— Бари не се е самоубил и ти много добре знаеш това. Защо да ти вярвам? И Изабела ти нямаше никакво доверие.
— Изабела се свърза с погрешните хора. В това се състоеше нейната трагедия, а сега и твоята.
— Имаш предвид, че не е останала в сектата, към която ти самата принадлежиш, така ли? — попитах я остро.
За моя най-голяма изненада тя избухна в смях:
— Какво разбираш под „секта“?
— Група от хора, които сляпо вярват в една и съща философия или религия, за разлика от всички останали — отвърнах аз съвсем сериозно. — Човек би могъл да ги нарече дори фанатици. С други думи, опасни хора.
— Бъдещето принадлежи на фанатиците, независимо дали това ни харесва, или не. Но аз не членувам в никаква „секта“, както ти се изрази преди малко.