Огледах внимателно откритото му лице, питах се до каква степен бе запознат с обстоятелствата около смъртта на Изабела. За мен бе ясно, че той носеше бремето на изповедта й и му тежеше това, че е изиграл някаква роля в ненавременната й смърт.
Отец Карлото сложи ръката си на рамото ми.
— Моля ви, понякога в живота човек трябва просто да се довери. Запомнете добре думите ми.
И си тръгна, стискайки молитвеника в ръце.
Стоях до големия орган, който се намираше зад един витраж, изобразяващ мъките на Света Сесилия. Какъв ли ужас бе преживяла Изабела, за да достигне до решението да се изповяда пред свещеник? Знаех, че от време на време ходи на църква, но не знаех, че някога се е изповядвала. От какво се е опитвала да избяга?
Познат глас, който тихо говореше на английски, прекъсна мислите ми. Идваше от един страничен параклис. Жената попита откъде може да вземе свещи. Тръгнах по посока на гласа и влязох в една ниша, в която имаше мраморен релеф на стената, изобразяващ някаква мъченица. В краката на светицата бяха поставени снимки на деца и букети цветя. Видях дори една неотворена кутийка с пепси, вече започнала да ръждясва. Жената беше с гръб към мен, но въпреки това я разпознах. Тя коленичи и постави до другите дарове малък букет от гардении.
— Света Сабина не е ли патрон на децата? — попитах аз.
Рейчъл Стърн се стресна и се изправи.
— Познаваме ли се?
Осъзнах, че сигурно съм я изплашил с вида си. Синините и раните бавно заздравяваха по лицето ми, брадата ми беше дълга, а косата — разрошена.
— Аз съм, Оливър, Рейчъл.
Тя отново си върна присъствието на духа.
— Оливър! Не можах да те позная с тази дълга брада и с тази коса. Каква изненада.
— Надявам се, приятна. Съжалявам, че прекъснах молитвата ти.
— Тихо, не казвай на равина ми. Даровете са от името на сестра ми, тя от години се опитва да зачене. Очевидно ако достатъчно често идваш тук и коленичиш, светицата ще откликне на молбите ти. Въпреки това искрено се надявам, че не става въпрос за непорочно зачатие. В семейството и без това има достатъчно страдалци.
Тя метна чантата си през рамо и тръгна към изхода на параклиса. Последвах я.
Слънцето ни заслепи в момента, в който излязохме от катедралата. Едно момченце, облечено в дрипи, се измъкна от сянката на входа и протегна към нас сакатата си ръка. Пуснах няколко монети в здравата му ръка и отминах.
Рейчъл си сложи огромни слънчеви очила, след това внимателно огледа измачканото ми ленено сако и дънките.
— Чух за приятеля ти Бари — започна тя. — Бях направо шокирана. Никак не ми приличаше на човек, който възнамерява да се самоубие.
— Не се е самоубил.
Няколко момчета в униформи излязоха от двора на училището към катедралата и изтичаха покрай нас, като се смееха. Беше ми добре, че не съм сам. Спомних си колко самотен се почувствах, когато затворих телефона след разговора с брат си. Имах нужда от човек до себе си.
— Искаш ли да отидем да пийнем нещо?
— Да пийнем ли? Последния път, когато те видях, останах с впечатлението, че компанията ми никак не ти е приятна.
— Бях пиян и войнствено настроен. За което се извинявам.
Рейчъл ме изгледа въпросително.
— Не, мисля, че не е добра идея. Извинявай, Оливър — каза тя и си тръгна.
Настигнах я.
— Моля те, имам нужда да поговоря с някого, който ме познава отдавна. Някого, на когото имам доверие…
Тя спря.
— Неприятности ли имаш?
— Моля те, Рейчъл, нямаш представа колко самотен се чувствам напоследък…
Тя се поколеба, изгледа ме продължително, сякаш търсеше да открие в лицето ми нещо, може би онзи студент идеалист, когото някога познаваше, и след това ме хвана под ръка.
32
Барът „Сентро ди португезе“ беше едно от новите и доста изискани заведения, които се намираха в Рушди, същият скъп квартал, в който беше и вилата на нефтената компания. Барът се помещаваше в една преустроена вила, като в двора се сервираха напитки, а горният етаж беше превърнат в дискотека. Входът не се откриваше много лесно, а пред вратата стояха двама охранители с внушителни осанки. Клиентите на заведението бяха най-различни хора, които споделяха две общи неща — богатство и самота.