Седнахме под навес от преплетена тръстика с лице към двора. На една от масите се бе настанила група италиански морски офицери, вече доста пияни, които шумно спореха кой е по-велик изпълнител — Майкъл Джексън или Карузо. На съседната маса бе седнал един бял мъж от Уганда, за когото се говореше, че е търговец на оръжие. Той отклони поглед от закръглената руса жена, с която флиртуваше, обърна се към мен и едва забележимо кимна. Погледна ме с онзи съучастнически поглед, с който един мъж гледа друг, когато си мисли, че го е хванал в изневяра. Напълно съзнавах, че е възможно да съм бил проследен дотук, затова не преставах да се оглеждам нервно наоколо. По-късно осъзнах, че може би тук съм в по-голяма безопасност откъдето и да било другаде в Александрия. В това заведение се допускаха само отбрани хора и беше невъзможно да подкупиш охраната да те пусне вътре.
Въпреки че в началото Рейчъл не искаше да дойде с мен, вече пиеше третото си уиски. Единственият ефект на алкохола върху нея се състоеше в това, че я правеше по-разговорлива. Това ни най-малко не ме притесняваше. Откакто пристигнахме тук, аз самият бях станал необичайно мълчалив. Имах огромна нужда да обсъдя случилото се през последните седмици с някого, който би ми помогнал да погледна на събитията обективно, но въпреки това се притеснявах, че ако й се доверя, тя може в най-добрия случай да се отнесе скептично към разказа ми. Вече бях пропилял половината вечер в празни приказки за политика, но Рейчъл ме бе оставила да говоря, долавяйки неочаквано обхваналото ме нежелание да споделя личните си проблеми. Разговорът ни ме върна отново към онзи свят, който познавах, преди да дойда в Египет и преди смъртта на Изабела. Спомних си какъв бях, когато бях млад и изпълнен с надежди. И докато стоях и я слушах, изведнъж си спомних за една демонстрация, в която бяхме участвали като студенти преди повече от осемнайсет години. Демонстрирахме против участието на Франция в борбата на Алжир за независимост, бяхме изцяло запленени от тази идея и напълно убедени в моралната си позиция, носени от ентусиазма на младостта, който, както си мислехме, щеше да продължи цял живот. Усетих отново емоциите, които бях изпитал тогава, докато гледах младата американка да скандира лозунги по улиците. Обичах Рейчъл заради енергията и политическата й ангажираност. Все още притежаваше и двете. Усещах, че въпреки самоувереността, която демонстрираше, тя беше изпълнена с човечност и милосърдие и това ми харесваше. Освен това беше развила чувство за самоирония, каквото навремето не притежаваше. С годините бе станала по-наблюдателна и по-хаплива. Имаше нещо мъжко в начина й на мислене, което не ми допадаше, и имах чувството, че докато спорим, всъщност водим сексуална битка, която щеше да завърши с оргазъм, поражение или смърт.
— Разкажи ми какво стана с брака ти — попитах аз.
— О, много е сложно. Арон през цялото време твърдеше, че харесва еманципирани жени, но на практика не искаше да е женен за такава. Ами с твоя?
— Ние сме… бяхме ужасно щастливи.
Това не беше напълно вярно и въпреки че нямах намерение да прелъстя Рейчъл, струваше ми се, че ще изневеря на Изабела дори само ако произнеса името й.
— Кажи ми защо ме напусна тогава.
— Честно казано, Оливър, ние с теб бяхме възможно най-неподходящата двойка на света. От връзката ни просто нищо нямаше да излезе.
— Вероятно си права, но тогава ужасно ме заболя.
Направих болезнена гримаса, когато си спомних първата сърдечна болка, която бях преживял като възрастен мъж.
— Така беше редно, тогава ти беше само на двайсет и три — отвърна тя с усмивка.
Погледите ни се срещнаха, и двамата си спомнихме преживяното.
Над главите ни се разнесе поредният дискохит. Вдигнах поглед. Диджеят, млад слаб арабин, облечен в жълта копринена риза на флорални мотиви, бе вперил замислен поглед в празния дансинг. Пушек от тамян се издигаше над бара, а откритото звездно небе ни наблюдаваше развеселено. Нощният бриз донесе до мен аромата на парфюма на Рейчъл и изведнъж, въпреки всичко, въпреки мъката и умората ми, страховете ми се стопиха и изчезнаха.
— Това бяха невинни години — въздъхна Рейчъл. — Сега често се сещам за онова време. Особено когато ме обземе екзистенциален скептицизъм. И тези спомени ме карат да се чувствам ужасно стара. А ти как си?