— Аз ли? Едва преживявам.
Тя ме изгледа. Знаех, че си мисли, че едва преживявам загубата на Изабела. Допи уискито си, след това се премести по-близо до мен и въздъхна. Поколеба се за момент, след това реши, че може да ми се довери, и започна да ми разказва интимни подробности от живота си.
— Бракът ни се провали, защото изгубихме детето си. Беше мъртвородено. Арон успя да се справи с мъката доста по-добре от мен. Аз просто се потопих в работата си. И един ден, докато закусвахме, го погледнах и установих, че вече не го познавам. Това беше всичко — краят на една мечта.
Стиснах ръката й.
— Съжалявам.
— Ето ни сега тук двамата.
Забелязах, че не отдръпна ръката си от моята. Погледнах я и изведнъж ме обзе огромно желание да се разтоваря, да й разкажа всичко. Предполагам, че Изабела бе изпитвала същото и затова бе отишла при отец Карлото. Когато бе пожелала да се изповяда, всъщност е искала да свали огромното бреме от плещите си.
— Чудя се, Рейчъл, дали си достатъчно широко скроена, за да приемеш сериозно всичко, което ще ти кажа, независимо колко невероятно може да ти прозвучи.
— Ако има нещо, с което все още се гордея, то е, че съм достатъчно широко скроена…
Заведох Рейчъл във вилата и докато тя ме чакаше в хола, аз се промъкнах до кучешката колиба и взех раницата. След това я преметнах през рамо и двамата се отправихме към „Шератон“, където тя бе отседнала. Трябваше да й покажа астрариума и да й разкажа цялата история.
Докато се качвахме с асансьора към стаята й, усетих как напрежението между нас расте и атмосферата се изпълва с еротика. Усещах уханието й, топлината на тялото й, допряно до голата ми ръка. Питах се дали сетивата ми не ме заблуждават и дали евентуална връзка с Рейчъл не би била за мен начин да се отърся от мъката си по Изабела. Тази мисъл едновременно ме тревожеше и привличаше.
Улових погледа на Рейчъл и осъзнах, че и тя изпитва подобни чувства. Придърпах я към себе си и без да разсъждавам повече, впих устните си в нейните. Имах чувството, че през тялото ми премина електричество. Едва сега осъзнах колко много ми е липсвал допирът на женска ръка през последните седмици. Потопих се в кожата й, усещането беше съвсем различно от това, когато бях с жена си. Рейчъл имаше зелен вкус, ако изобщо подобно усещане може да се опише по този начин. Вкусът на Изабела беше с по-дълбок нюанс. Движехме се бавно, внимателно и с удоволствие се откривахме един друг, усещах твърдите й гърди под дланите си. Асансьорът леко се разтресе и спря, ние се отдръпнахме и някак стеснително се разсмяхме.
Тръгнахме, препъвайки се по празния коридор, като в същото време се целувахме и се мъчехме да се отървем от дрехите си. Влязохме в стаята й и изведнъж гледката на зелените стени и мебели с пластмасово покритие ме накара да се върна към реалността. Но Рейчъл отново ме прегърна и ме поведе към леглото.
— Следвай ме — засмя се тя.
След това свали широката си блуза и видях малките й стегнати гърди. Тесните й бедра се извиваха като екзотичен музикален инструмент, очертани от прилепналите й плитки джинси.
— Толкова отдавна никой не ме е докосвал, че направо започвам да се побърквам. Не мога да си спомня кога за последен път някой ме е прегръщал. Все бързам за някъде — хотели, пресконференции, летища. Господи, наистина те желая.
Приближих се към нея, след това спрях. В този кратък миг на колебание осъзнах, че се заблуждавам. Знаех, че дори и да правя любов с Рейчъл, няма да успея да забравя Изабела. В момента нямах нужда от любовница, а от приятел, на когото да се доверя. Някой, който да ме увери, че не съм започнал да се побърквам. Всичко останало, независимо дали включваше чувства или секс, би усложнило нещата твърде много. А много добре знаех, че при Рейчъл никога нищо не е просто.
На шкафчето до леглото се виждаше черно-бяла паспортна снимка, на която Рейчъл изглеждаше много по-млада — лицето й грееше от сляпата й вяра в идеализма, къдравата й коса беше сплетена на дълга плитка, преметната през рамо. Познавах това изражение. Докоснах лъскавата хартия. В съзнанието ми изплува един далечен спомен за това как тя ми се усмихна в антрето на апартамента, в който живеехме в Лондон. До снимката беше оставена мидена черупка и една метална пластина с изписано върху нея име, като тези, които носят военните. Взех мидената черупка и я погледнах срещу светлината. Беше малка, перленобяла и с набраздена повърхност, блестяща подземна катедрала, обречена да блести завинаги.