— Звучи добре — отвърна Рейчъл. — Ще взема набързо душ и след това ще излезем.
Тя се протегна и се изправи.
— Идвам след десет минути — каза и изчезна в банята.
Лъчите на ранното слънце бяха започнали да се процеждат през тънките пердета. Погледнах часовника до леглото. Показваше 6:30. Станах и излязох на балкона. Сред птичия хор чух странния зов на някаква непозната птица. Не знам защо, но ми напомни за Лондон и за ястреба врабчар, който се бе блъснал в стъклото на колата ми. Почувствах се притеснен. При този спомен ме обзе някакво лошо предчувствие. Опитах се да се разсея, затова хвърлих поглед към балкона на стаята в съседство с нашата. Пердетата бяха дръпнати, изглежда там в момента нямаше никого. Чух шума на един микробус, който паркираше в алеята пред хотела и погледнах надолу. Мъжът от охраната, който ми се стори странно неспокоен, излезе от будката в която седеше и се приближи към прозореца на микробуса. Видях, че взе някакви пари и след това за моя най-голяма изненада се отдалечи от хотела. Микробусът спря пред главния вход и двама мъже, облечени в бели униформи, изскочиха от него. Нещо в прибързания им начин на движение ме накара да примижа, за да видя по-добре накъде са се отправили.
Единият от тях, усетил погледа ми, вдигна глава и ме изгледа право в очите, преди да успея да се отдръпна. Когато отново погледнах надолу, те вече бяха изчезнали. Влязох в стаята, притеснението ми все повече нарастваше. Рейчъл стоеше в средата на стаята и подсушаваше къдравата си коса. Поколебах се за миг и след това казах:
— Не знам, може би трябва да тръгнем веднага…
Изведнъж чух, че някой тича в коридора. Направих на Рейчъл знак да мълчи, след това отидох до вратата, открехнах я съвсем тихо и надникнах навън. В единия край на коридора стояха двамата мъже от микробуса с пушки в ръце. Затворих вратата съвсем тихо, сграбчих Рейчъл и я дръпнах встрани.
— Тихо! — прошепнах аз и грабнах раницата с астрариума с другата си ръка.
Рейчъл хвърли поглед към вратата, взе сака си, прибра предметите от нощното шкафче, пусна ги в джоба си и изтича след мен на балкона. Прехвърлихме се през ниския парапет и се озовахме на балкона пред съседната стая. Вратата беше отключена и ние тихичко влязохме вътре.
Притиснахме се до стената, която ни отделяше от стаята на Рейчъл, чувах силното биене на сърцето си и усещах как тя трепери до мен. И двамата затаихме дъх. През тънката стена чухме, че се тропа на вратата на съседната стая, след това някой разби вратата и влезе вътре. Бяха съвсем близо до нас, чувах ядосаните им викове, очевидно бяха бесни. Рейчъл ме изгледа учудено. И двамата едновременно отправихме погледи към вратата. Трябваха ни само няколко секунди, за да стигнем до нея. Коридорът беше съвсем празен. Измъкнахме се бързо и след това се понесохме по него. Когато завивахме се сблъскахме с едно момче, което носеше купчина хавлиени кърпи. То се обърна и ни изгледа продължително.
Вече бяхме стигнали до средата на празното фоайе на хотела, когато чухме някой да вика след нас. Служителите на рецепцията ни изгледаха учудено, когато профучахме покрай тях.
— Какво, по дяволите, става, Оливър? — изкрещя Рейчъл, докато тичаше до мен.
— Тичай! След нас са!
Минахме тичешком през главния вход, прекосихме градината на хотела и излязохме на все още заспалите улички. Изтичахме покрай няколко паркирани коли и завихме в една странична уличка. Зад гърба си чувахме шума от тичащи крака.
Огледах се отчаяно наоколо. До една сергия беше спряла покрита каруца. Слабото конче, впрегнато в нея, преживяше наръч сено. Дръпнах брезента, каруцата беше празна, само дъното й беше покрито с някакъв прах, който приличаше на цимент. Имаше достатъчно място да се скрием.
— Влизай тук! — прошепнах на Рейчъл, но тя поклати глава и трескаво се заоглежда наоколо.
Точно срещу нас магазинът за дрехи току-що беше отворил и собственикът му закачаше дългите роби и кафтани с една кука. Рейчъл махна с ръка по посока на магазина.
Бутнах на собственика солиден подкуп и съвсем скоро се озовахме скрити сред дългите редици висящи дрехи. Чувахме, че съвсем близо до нас някой тича и крещи. Сгушихме се още по-навътре сред дрехите, като отчаяно се опитвахме да сдържим дъха си. След малко чухме мъжете, които влязоха в същата уличка.
— Сигурен ли си, че беше той? — попита един груб глас.
Говореше арабски със саудитски акцент.
— Напълно. Мосри ми го показа на снимка — отговори другият.