— Какво е това? — попитах аз. — Не ми приличат на гръцки букви, да не са от времето на Птолемеите?
— Да, това е шифър, съставен от йероглифи. Владетелите от династията на Птолемеите са правили всичко възможно, за да демонстрират връзката си с древноегипетските вярвания и по този начин да покажат, че са законни наследници. Открих данни, които сочат, че този шифър вероятно е изписан върху самия механизъм. Това е израз, взет от стена на храм на Изида, открит съвсем наскоро. Накарах Гарет да го запише, защото той е много добър в решаването на загадки.
— И решихте ли загадката? — Неочаквано се бях заинтригувал и аз.
— Имам някаква идея, но ще изчакам първо да открия астрариума и след това ще я споделя със скептик като теб.
— Бъди много предпазлива към всичко, което Гарет ти каже — предупредих я аз и й върнах рисунката. — Той е привърженик на всякакви конспиративни теории.
Изабела вдигна ръце, престори се, че е отчаяна от думите ми.
— Ето, виждаш ли? Не се чуди, че не споделям с теб. Ти непрекъснато се страхуваш някой да не ти се подиграе.
— Хайде, ела в леглото, моля те — усмихнах се аз.
Зората вече надничаше зад щорите, но по моя преценка имахме още поне час, преди да дойде време да се подготвим за гмуркането. Изабела въздъхна, загаси настолната лампа и прекоси стаята. Гушна се до мен и познатият аромат на тялото й веднага ми подейства успокоително.
— Обещай ми, че винаги ще се грижиш за Гарет. Той се нуждае от теб, макар че никога няма да го признае.
— Разбира се, че ще се грижа за него — отвърнах аз, като се мъчех да не обръщам внимание на фаталистичните нотки в гласа й.
Брат ми, Гарет, роден шестнайсет години след мен, се бе появил неочаквано на този свят. Майка ми го обожаваше, но за баща ми той беше финансово бреме, появило се ненавреме в живота му. Почти не познавах Гарет като дете, но когато се връщах на гости вкъщи, обичах да го водя на дълги разходки през мочурищата и да му обяснявам как са се образували скалите, като се надявах по този начин да разпаля в него по-големи амбиции, отколкото бяха стремежите на родителите ми. Сигурно съм успял, защото когато навърши дванайсет години, заяви, че възнамерява да стане художник и да рисува пейзажи. В онези дни бяхме близки и често предприемах пътувания до Къмбрия, за да го виждам. Но когато навърши шестнайсет години, той изведнъж започна открито да отхвърля както родителите ни, така и мен самия. Спореше ожесточено с майка ни и дни наред не говореше на баща ни. Когато за първи път ми затвори телефона се почувствах съсипан от усещането, че се отчуждаваме един от друг. Харесвах неспокойното въображение на Гарет и доверието, което изпитваше към мен. Сега, като че ли някакъв мрачен, затворен човек го беше отвлякъл. Когато пристигна в Лондон, за да учи в колежа по изкуства, вече беше пристрастен към наркотиците. Независимо от това бях твърдо решен да го подкрепям в кариерата му на художник и се опитах отново да спечеля доверието му. Въпреки всичките ми усилия в моменти на нужда Гарет винаги се обръщаше към Изабела и ние така и никога не успяхме да възстановим предишните си взаимоотношения.
Изабела въздъхна и се сгуши до мен.
— Ако нещо се случи с мен, Фахир знае какво да прави с астрариума.
Придърпах я по-близо до себе си, тя прехвърли крак през тялото ми, а аз я прегърнах през кръста.
— Нищо няма да се случи.
— Не, Оливър, слушай какво ти казвам, трябва да браниш астрариума с живота си. Ако той наистина е това, което предполагам, че е, много хора ще проявят интерес към него, затова е изключително важно да го държиш на сигурно място. Не се доверявай на никого, освен на Фахир. Следвай инстинктите си — природната ти дарба ще те води. Тя вярва в теб, дори и ти да не вярваш в нея. Астрариумът трябва да измине своя път и да достигне до предназначението си.
— Какво значи всичко това? — попитах аз.
Прозях се, бях изморен от дългия ден и от мисълта, че след малко ще трябва да ставам.
— Все още не знам. Толкова много неща не зная, докато не открия самия механизъм — въздъхна тя. — Единственото, което ми подсказва интуицията, е, че когато открием астрариума, ще се озовем в голяма опасност. Трябва просто да ми се довериш. Обещаваш ли?
Кимнах, наведох се над нея и я целунах и това беше всичко — просто обещание, дадено по съвсем прост начин. Сега, когато се връщам назад, се чудя дали ако бях спорил с нея, ако се бях опитал да й докажа, че някои съкровища трябва да си останат скрити, а старите болки и трагедии трябваше да си останат в миналото и никога повече да не се връщаме към тях в опит да ги анализираме — дали тогава щях да успея да я убедя да се откаже от гмуркането? Едва ли, но в онези дни аз не бях човекът, който би се опитал да направи подобно нещо. Тогава с цялата арогантност на младока, постигнал нещо в живота и твърдо убеден, че Природата е на страната на трудолюбивите, вярвах, че ще живеем вечно.