Застанах до прозореца все още облечен в расото и започнах да ям хляба и сиренето. Купувачи и работници се бяха струпали на улицата, всички искаха да се върнат при семействата си. Точно в този момент покрай бръснарницата минаха няколко възрастни арабки, натрупали покупките си в кошници, които носеха на раменете си. Между тях си пробиваше път млада европейка с черна, дълга до кръста коса. Сърцето ми подскочи, когато я разпознах, беше Изабела. Ако не беше тя самата, то тогава това бе нейна двойничка. Тя вдигна поглед към прозореца, а аз се отдръпнах назад, за да не ме забележи. След миг отново погледнах надолу и този път успях да видя лицето й съвсем ясно. Бях напълно убеден, че това е тя, и макар че здравият разум в мен ми казваше, че не може да бъде истина, всяка клетка от тялото ми крещеше, че това е Изабела. Жената се обърна и започна да си пробива път през тълпата. Отлично познавах тази характерна походка. Без да се замислям за последствията, нахлупих свещеническата шапка на главата си и се спуснах тичешком по стълбите на магазина.
Опитах се да си пробия път през тълпата и да я настигна, но всеки път, когато я приближавах, тя избързваше напред. Водеше ме извън центъра на града, към стария арабски квартал. От време на време успявах да зърна профила й. В полумрака виждах правия й нос и ясно очертаната й брадичка. Тълпата постепенно започна да се разрежда, а старите улици, по които се движехме, ставаха все по-тесни. На мястото на високите осветени сгради и бензиностанции започнаха да се появяват ниски, измазани с кал къщи и лабиринти от тесни пазарски улички. Жената тичаше пред мен, дългата й коса подскачаше по раменете й. Опитвах се да се приближа колкото е възможно по-плътно до нея, но тя се криеше от сянка в сянка и ми се изплъзваше всеки път, когато си мислех, че вече я настигам.
Пред нас се появиха портите на катакомбите в Ком ел-Шугафа, за които отец Карлото ми беше споменал. Извиках й, но жената влезе през една странична врата и изчезна. Последвах я, без да се поколебая.
Въздухът в дъното на централната шахта, която водеше към катакомбите, беше студен и влажен. По варовиковите стени се стичаше влага и аз мислено благодарих на този, който бе поставил електрически крушки на всеки ъгъл. Хвърлих поглед към витата стълба, по която се бях спуснал, и с учудване установих, че се намирам под земята. Имах чувството, че някой ми е направил магия. Как се бях оставил да бъда подмамен на това забравено от бога място?
Завъртях се, вгледах се в сенките, търсех жената, която бях взел за Изабела. Сега със сигурност знаех, че е невъзможно да е тя, но така или иначе нито едно човешко същество не можеше да изчезне толкова бързо. Човек ли бе това или някакво видение, плод на болния ми мозък? Може би чувството за вина от това, че бях прекарал нощта с Рейчъл, и разстроените ми нерви си правеха шега с мен.
Опитах се да призова здравия си разум, който да ме предпазва като щит. Опитвах се да си припомня всички възможни факти, които знаех за катакомбите. Те щяха да ми помогнат да се придвижвам из тях. Знаех, че са от времето на римските императори Домициан и Траян, когато Александрия вече е била римска колония. Мъртвите са били отнасяни в гробниците си през тази централна шахта, която също така е била използвана и за вентилация, когато по време на празници хората са идвали тук, за да почетат своите мъртви близки.
Пред мен се намираше помещението, което се наричаше триклиниум. Това е малка квадратна зала с неподвижно закрепени каменни пейки и маси, изградени специално за тези подземни пикници. Върху студената каменна повърхност на масата са били поставяни смокини, грозде и сирене, а децата и възрастните са се събирали наоколо, пиели са вино и са разправяли анекдоти за починалите си роднини. Помислих си, че това е много по-добре в сравнение с тайната и срама, с които хората от двайсети век са обвили смъртта.
Движенията ми бяха затруднени от дългото расо, затова го свалих и го оставих в една ниша, щях да си го прибера на връщане. Сега, след като вече останах само по джинси и фланелка, ми беше много по-лесно да продължа пътя си. Чух шум зад себе си и бързо се извърнах, готов да се изправя лице в лице с жената. Вместо нея видях един плъх, който бързо се стрелна нанякъде. Добре че взех малкия нож, който бях втъкнал в колана си.
Къде беше тя? Продължих напред. Прескачах внимателно изпочупените плочи на входа на катакомбите. От двете страни на входа имаше по една колона с барелеф върху нея, който изобразяваше Агатодемон — бог от епохата на Птолемеите, изобразяван като двуопашата кобра, за който през втори век се е смятало, че е пазител на Александрия. Едната опашка беше обвита около жезъла на Хермес, който държеше над главата си щита на Персей с изображението на Медузата Горгона върху него. Огледах я внимателно — това беше първият знак. Двойницата на Изабела ме бе завела точно там, където истинската Изабела би искала да бъда. Но защо? Да не би да беше капан?