Потиснах страха си и внимателно навлязох по-навътре в залата, сърцето ми биеше силно. Чудех се дали жената не се крие зад някоя от надгробните каменни статуи, където изчакваше, за да ме нападне.
От двете страни на входа на гробницата имаше по една ниша. В лявата беше поставена статуята на жена, докато в срещуположната имаше статуя на мъж, зловещо застинал в тържествена поза. Имаше нещо злокобно в него, стоейки така неподвластен на времето. По статуите нямаше надписи, но според мен това бяха съпруг и съпруга, чийто брак беше обезсмъртен завинаги. Над входа бе издълбан слънчевият диск на Хор, а от двете му страни се виждаха крилата на императорския сокол. Навсякъде се забелязваше странна смесица от алегории, отразяващи културата на прехода. По онова време аристокрацията трудно е можела да се самоопредели. Искала е да бъде свързана както с миналото на фараоните, така и с елинистичното настояще, а защо не и с бъдещето, принадлежащо на Римската империя, страхувайки се да не обиди никого. Това е било култура на страха, което ме накара да се замисля за диктаторските режими в този район, за принц Маджид и марионетното му управление. Вдигнах глава. Дали Мосри не ме беше проследил? В абсолютния покой се долавяше някакъв шум, като че ли хиляди призрачни крила се движеха в тишината. Реших, че жената сигурно се крие зад някоя от статуите и влязох в гробницата.
Върху стената се виждаха два релефа на Анубис, богът с глава на чакал, покровителстващ изкуството на мумифициране. На единия от релефите, хилещата се глава на чакала беше поставена върху тялото на римски легионер, чийто мускулести крака бяха скрити под кожена престилка. Едната му ръка държеше копие, а другата бе подпряна на щита. Реалистичното изображение на статуята ми се стори много по-зловещо от стилизираната египетска иконография. Тя беше съвсем ясна илюстрация за това как един диктаторски режим може да асимилира местните религиозни вярвания, с цел да укрепи властта си. Струваше ми се, че дочувам дишането на легионера чакал и ниското му ръмжене, предвещаващо насилие.
Потреперих, като че ли духът на мъртвия се носеше в студения въздух в очакване на някаква проява на възхищение от величието на мястото му за вечен покой. Изведнъж усетих, че нещо гъделичка ухото ми. Стреснах се, извърнах се бързо и по лицето ми полепна паяжина. Огромен паяк се настани на бузата ми и усетих сърбеж там, където ме докосваха косматите му краченца. Бързо го бутнах с ръка, той падна на земята и се скри в сенките. Отново ме обгърна потискащата тишина, освен това имах все по-осезаемото чувство, че някой ме наблюдава. Но кой и как можеше да го прави? Опитах се да преодолея паниката и да продължа да се движа напред.
В центъра на гробницата се намираше големият саркофаг. В него бе положено тялото на някаква жена, а стените му бяха украсени с барелефи на цветни гирлянди и глави на Медузата Горгона. Релефът над главата изобразяваше древноегипетски погребален ритуал, балсамираното тяло беше положено върху погребалното ложе. Един жрец на Анубис стоеше до мъртвата жена, а до главата й бе застанал Озирис, богът на отвъдното царство, който носеше на главата си короната на Горен Египет в комбинация с типичните за култа към Озирис щраусови пера. В ръцете си държеше традиционните инсигнии, почетните знаци на фараона.
Протегнах се и докоснах поизтрития от времето релеф на една от Медузите, чийто образ бе поставен тук, за да плаши мародерите, тръгнали да обират гробове. Като че ли в нея бяха въплътени много от женските качества, които харесвах и на които се възхищавах — смелост, любознателност и красиво, интелигентно лице. Но къде бяха другите два знака, които Изабела ми беше посочила — бикът и рибата?
Чух шум от бързи стъпки. Затаих дъх и се притиснах до стената. Неочаквано настъпи тишина. Опитах се да си внуша, че сигурно са били плъхове. Огледах внимателно слабо осветената гробница, нищо не се движеше. Дори лампите по тавана и сенките на статуите бяха неподвижни.
От дясната ми страна имаше един по-малък саркофаг, релефът над който изобразяваше свещения бик Апис и една богиня, която бе протегнала крилете си, за да го пази. Значи тук беше и вторият символ. Оставаше да намеря и последния — рибата, свещеният знак на първите християни.