Усетих полъх на вятър, който идваше от вътрешността на катакомбите. Примигнах, очите ми започваха да привикват към тъмнината и да търсят източник на светлина. Не открих нищо, бях изцяло погълнат от непрогледен мрак. Тръгнах по посока на слабия вятър и завих зад един ъгъл. Изведнъж в края на дългия коридор съзрях някакви фигури, които бавно, като че ли изпълняващи хореографията на странен ритуал, се въртяха една около друга. Имах чувството, че наблюдавам танц, изпълнен под вода. Беше зловещ и ужасен. За момент не ми достигна въздух, задушавах се и обхваналата ме клаустрофобия ставаше непоносима.
Плъзнах се покрай стената и се приближих на около петнайсетина метра до групата. Видях, че фигурите се намират в една зала, в ъглите на която горят запалени факли. Фигурите бяха пет на брой, всички облечени като древноегипетски богове. В единия край на залата беше поставена огромна везна. Едното й рамо беше изработено от слонова кост, а другото от злато, а дължината им бе не по-малко от три метра. Към тези рамена със златни вериги бяха прикрепени блюдата на везната, едното беше празно, а върху другото беше поставено бяло перо. Върху централната ос се виждаше изображението на богинята на истината Маат. Познах я, защото върху главата й имаше щраусово перо.
В този момент разбрах какво става пред очите ми. Претеглянето на сърцето — ритуалът, който Изабела беше сънувала нощ след нощ и който Амилия бе споменала в лекцията си. Не можех да го сбъркам. Везната. Издигнатият каменен подиум. Сега разбрах защо двойницата на Изабела или нейната сянка ме бе довела тук. Стоях като вкаменен, все едно бях навлязъл в кошмара на Изабела или в най-съкровените кътчета на психиката й.
Един негър с маска на чакал коленичи до везната, черните му мускулести ръце блестяха на светлината на факлите. Анубис. Държеше златно блюдо, в което имаше сгърчено парче плът. Зад везната се виждаше обширно пространство, покрито с тъмна вода. До него стоеше мъж с маска на ибис, в ръцете си държеше свитък и перо. Тот щеше да запише добрите дела и греховете на мъртвия, чието сърце щеше да бъде поставено в празното блюдо на везната и тежестта му щеше да бъде съпоставена с тежестта на перото. Сърце! С ужас погледнах отново към сгърчения предмет върху златното блюдо. Тъмната изсушена плът се виждаше ясно на светлината на факлите. Това човешко сърце ли беше? Сърцето на Изабела? Усетих как кръвта ми започна да шуми в ушите ми и за миг си помислих, че ще припадна. Възможно ли бе всичко това? Тогава каква беше ролята на младото момиче, което ме бе довело дотук, за да стана свидетел на странния ритуал?
До Тот, там, където беше мястото на умрелия, който изчакваше да бъде съден пред трона на Озирис, се намираха четири канопски вази. Върху тях бяха изобразени главите на синовете на Хор. Усетих, че започва да ми се гади. В канопските вази се поставяха мумифицираните органи на умрелия. Възможно ли бе в тези вази да са органите на Изабела? Изглеждаха съвсем автентични с ярките си цветове и вертикално изписани йероглифи. Цялата постановка беше исторически съвсем достоверна, блестяща и въпреки това мрачна. Тя изобразяваше цялата безкомпромисна строгост на властта, поради която древноегипетската цивилизация въпреки хаотичния си задгробен свят бе просъществувала в продължение на векове. Ужаси ме старанието, с което бяха пресъздадени и най-дребните детайли в тази възстановка. Ако се съдеше по сериозното отношение на участниците в нея, те бяха напълно убедени в мощта на героите, които превъплъщаваха. Това не бяха актьори, които участват в ритуала по претеглянето на сърцето, те съвсем истински се бяха вживели в това, което правеха.
Тронът на Озирис представляваше позлатен стол с резбовани върху него змии и чакали, поставен върху издигната площадка. Зад него бяха застанали в профил две женски фигури — Изида и сестра й Нефтида, и като че ли очакваха всеки момент да се появи богът на отвъдния свят. Изида беше облечена в богато украсена роба, която покриваше ръцете й, а дългите й поли стигаха до земята. Златната плоча върху гърдите й беше оформена като женски бюст, лицето й представляваше изрисувана маска, а косата й бе скрита под черна перука. За разлика от нея сестра й не носеше маска и бе почти гола. Имах чувството, че едната богиня трябваше да представлява изкуството, а другата природата. Нефтида изглеждаше около двайсетгодишна. Вгледах се по-внимателно в нея, питах се дали това е жената, подмамила ме да вляза в катакомбите. Но в лицето й не открих никаква прилика с Изабела.