Промъкнах се напред покрай влажната стена, като внимавах да не вдигам шум. Вече бях стигнал прекалено далече, за да се върна обратно, но нямах никакво съмнение каква щеше да бъде реакцията, ако ме откриеха. Въпреки страха си изпитвах огромно любопитство. Човекът с маската на сокол, Хор, започна с тих глас да напява някакво заклинание на непознат за мен език. Докато го наблюдавах ми се стори, че ми е познат отнякъде. Ролята на Хор в ритуала е да води мъртвия, но засега мъртвият липсваше от сцената. Може би той или тя все още не беше пристигнал? Другите участници се присъединиха към напевното заклинание и ехото отскачаше от варовиковите стени, извиваше се, докато накрая се сля в един тон, който като че ли със свредло пробиваше главата ми. Опитах се да си представя как точно са подредени боговете в стенописите, изобразяващи този ритуал, който бях виждал. Озирис седеше на трона си вдясно, а Изида и сестра й стояха зад гърба му. Тук обаче той липсваше, тронът му беше празен. Хор и Тот стояха до везната, на която се претегляше сърцето. Хор трябваше да прочете какви грехове е извършил мъртвият, а Тот да ги запише. Каква беше ролята на чакала Анубис? Блъсках си главата, за да се сетя, но нищо не ми идваше наум. Освен това липсваше още един бог, който винаги беше изобразен в долната част на стенописите. Това беше огромно същество, приличащо на крокодил, който се опитва да захапе сърцето, поставено на везната. Амут, точно така се наричаше, Амут, която изяжда сърцето на мъртвия, представлява странна смесица от всички същества, от които в действителност древните египтяни са се плашели. Тя има глава на крокодил, тяло на лъв и задница на хипопотам. Задачата на Амут е да поглъща сърцата на онези, за които боговете са преценили, че са виновни, и по този начин завинаги да ги лиши от възможността за задгробен живот. Дали щеше да се появи? Въпреки че чудовището изглеждаше малко смешно, външният му вид винаги предизвикваше неприятно усещане в мен. Имаше нещо ужасяващо в свирепата челюст на влечугото, в острите зъби, които само чакаха да разкъсат грешника.
Чух около себе си някакво шумолене. Отново насочих поглед към сцената. Маскираните фигури не обръщаха никакво внимание на какофонията, която с всеки изминал миг ставаше все по-силна, докато в един момент от дъното на катакомбите се появи нещо, което ми заприлича на облак от черни парцали и се понесе към мен. Гледах с ужас тези древни същества, които размахваха тъмните си крила като пратеници от ада. В последния момент се извиха, така че да избегнат неподвижните фигури върху подиума, а аз усетих силния вятър, предизвикан от размаха на хилядите малки крила. Прилепи. Те завиха покрай мен и продължиха към входа на тунела. Притиснах се плътно до камъните, за да не попадна сред множеството космати телца. В този момент почувствах една ръка, която обви врата ми. Препънах се и залитнах. Някой изви ръцете ми зад гърба ми и забоде игла в рамото ми. Извих се назад, отчаяно се мъчех да се освободя, но човекът, който ме беше заловил ме повлече напред, докато не попаднах в осветения от факлите кръг. Бутна ме силно и аз паднах на колене. Факлите започнаха да пръскат искри наоколо и маскираните фигури бавно се извърнаха към мен. Струваше ми се, че докато се приближават към мен, стават все по-високи.
Хор пристъпи напред, главата на сокола беше украсена с пера, а малките тъмни очички на птицата се извърнаха към мен. Опитах се да кажа нещо, но езикът ми бе така надебелял, че не можеше да се движи. Макар и със закъснение осъзнах, че съм бил дрогиран, но това не намали ужаса ми, когато богът птица пристъпи напред и слезе от подиума, а извитите му нокти започнаха да драскат по каменния под. Това не е истина, това не може да бъде истина, повтарях си непрекъснато, а ужасът отекваше в мен като ехото на кошмарен барабан.
Хор достигна до мен и протегна ръка. В този момент забелязах една малка татуировка — символа Ба. Опитах се да се съсредоточа и да си спомня къде бях виждал този образ, сигурен бях, че съм го видял немного отдавна… Хю Уолингтън. Той ли беше човекът зад маската? Фигурата, коленичила пред мен, изобщо не приличаше на човек. Соколът вдигна глава, отвори клюна си и проговори:
— Поздравяваме те с добре дошъл, господарю Озирис.
Изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, установих, че се намирам седнал на трона на Озирис, а краката и тялото ми са вързани за него. Огромната корона на бога беше нахлупена ниско над челото ми, а инсигниите на фараонската власт бяха завързани за гърдите ми. Бях облечен в блестяща роба, поръбена със злато. Сетивата ми бяха напрегнати в резултат на веществото, което ми бяха инжектирали. Всички движения на съществата пред мен ми изглеждаха съвсем плавни. Един замах с ръка сякаш беше последвано от множество други, така че заприличваше на вълна. Едно завъртане на главата на бога бе последван от много подобни завъртания. Участниците в това представление изглеждаха потресаващо истински, козина и плът, люспи и кожа, всичко се сливаше в едно ужасяващо органично цяло.