Изговорих думите наведнъж, като се стремях да не обръщам внимание на образа на жена си, странно блестяща в обикновените си дрехи. Сега можех да забележа разпростиращото се тъмно петно по гърдите й, кръвта се стичаше от раната, причинена при изваждането на сърцето й. Чие болно въображение бе родило всичко това?
— Откажи се от астрариума. — Гласът на Изабела звучеше в главата ми, но устните й не се движеха. — Ако не го направиш, за мен няма да има живот в отвъдното. Дори в паметта ти няма да живея вечно. Така ще ме прокълнеш, ще ме убиеш.
Беше изрекла на глас това, от което най-много се страхувах, а именно, че не бях успял да я спася, и което ме тревожеше не по-малко — че ще я забравя напълно. Но, по дяволите, какво общо можеше да има всичко това с астрариума? Макар и замаян от наркотиците, напълно съзнавах, че човек не може да се противопостави на решението, взето от боговете при ритуала по претеглянето на сърцето. Надявах се, че болката ще ме накара да започна да мисля по-трезво, затова притиснах разранените си ръце към въжетата. Въпреки това се чувствах замаян от наркотиците.
— Чакаме присъдата ти, Озирис. Сърцето е тежко, мъртвата е виновна! — излая Анубис.
Огромното тяло на влечугото Амут се измъкна от водата. Виждах как по средата на тялото й лъскавата лъвска козина преминава в задница на хипопотам. Създанието се отръска като огромно куче, този познат жест го накара да изглежда още по-ужасяващо. Огромната крокодилска глава се люшкаше, докато по тялото на богинята преминаха тръпки.
— Спаси ме! Кажи им къде е астрариумът! — прошепна настойчиво Изабела.
Сега разбрах защо хората вярват във всякакви видения. Реалността на халюцинацията се бореше със здравия ми разум, който настойчиво ми подсказваше, че в момента участвам в някаква наркотична шарлатания.
— Не! — изкрещях аз.
Викът ми бе съвсем реален в сравнение с фантасмагорията, която се разиграваше пред очите ми.
Влачейки се, Амут се приближи до сърцето, положено в едно от блюдата на везната, крокодилските й нокти дращеха по каменния под.
Изабела притисна ръце към гърдите си, все едно изпитваше неописуема болка.
— Умолявам те, кажи им!
— Не! Всичко това е измислица! — изкрещях отново.
Опитах се да се освободя от въжетата. Само ако можех да достигна скрития в колана ми нож.
Амут се спусна напред и грабна с уста сърцето, все едно беше къс вмирисано месо. Извърна глава към Изида в очакване на заповед, а сърцето се подаваше между зъбите й.
— Измислица ли, господарю? Какво тогава е действителност? Светът на будните или светът на спящите? Светът, който разумът ни не разбира или хаосът, който се крие зад реда? — Думите на Изида се забиваха в мен като ледени игли. — Трябва да изпълниш ролята си или съпругата ти завинаги ще бъде лишена от живот в отвъдното.
Светлината започна силно да примигва, когато една огромна сянка падна върху горящите факли. Богинята млъкна и впери поглед в дъното на подземието. По тавана, чак дотам, докъдето тъмната вода достигаше до варовиковите стени, се очерта огромен силует. Представляваше подобно на куче същество с четири тънки крака, дълга опашка, раздвоена в края си, изострена, приличаща на клюн муцуна и вирнати уши. Всички участници наоколо коленичиха и допряха чела в земята. Никой не гледаше към мен. В същото време всички бяха прекалено ужасени, за да погледнат към огромната сянка.
С огромно усилие успях да изпъна въжетата докрай и да се добера до ножа си. Започнах отчаяно да режа въжето и най-накрая то поддаде. Скочих от стола, прескочих просналите се на земята фигури, грабнах сърцето от устата на Амут и се затичах с всичка сила по дългия коридор, който водеше към повърхността. Зад гърба ми настъпи суматоха, чувах викове и стъпки на бягащи хора.
Изкачих се бързо по каменните стъпала. Безмерният ужас и мисълта, че бягам, за да спася живота си, ми даваха сили да продължа напред. Спънах се, но някакъв човек с факла в ръка ме хвана и ме дръпна в една ниша. Фахир.
— Насам! — извика той и размаха расото, което бях оставил при входа на катакомбите.
Спуснахме се към една отворена врата, от която струеше светлина. Навън ни чакаше кола. Отпуснах се на задната седалка и едва успях да изговоря името на бръснарницата, преди отново да загубя съзнание.
35
Събудих се в тясното желязно легло, бях потънал в пот. Върху мен беше метнато бродирано одеяло. В двете ми слепоочия една след друга се появяваха силни болки, освен това трудно преглъщах. Струваше ми се, че голата електрическа крушка на опушения таван се люлее. Разумът ми отказваше да функционира, а сетивата ми бяха така объркани, че ми беше трудно да разбера къде съм, дори кой съм. Лежах така, докато обърканите ми мисли постепенно започнаха да се подреждат. Погледнах китките си и видях червените следи от ожулванията, белезите на съпротивата. Започнаха да ми се явяват различни картини от предишната нощ — катакомбите, церемонията, Фахир ме води до вратата на бръснарницата на Абдул, казва ми да не го търся, но той ще наблюдава всяка моя стъпка.