Хвърлих поглед към задния прозорец. През него се виждаха покривите на Александрия. Слънцето беше високо, предположих, че е около пладне. До малкия примус имаше купа с плодове и бутилка с вода. Очевидно Абдул ми беше оставил тези провизии. Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха малка кутия, която се намираше на пода до ниското ми легло. Надигнах се, взех я и вмъкнах пръсти в нея. Напипах нещо лепкаво. Извадих моравата мускулна тъкан и съзрях сгърчената плът между пръстите си.
Едва потиснах вика си, хвърлих сърцето обратно в кутията, извих глава настрани и започнах да повръщам. След няколко минути най-после спрях да треперя. Отпуснах се тежко назад и започнах да обмислям събитията от предишната нощ. Защо бях присъствал на церемонията по претеглянето на сърцето? И защо трябваше да изпълня ролята на Озирис? Коя беше жената, която ме подведе да отида там? Наистина ли Хю Уолингтън беше изпълнил ролята на Хор или това бе плод на въображението ми, отчаян опит да направя връзка между отделните събития и така да разбера значението им? Но кой друг би положил такива огромни усилия да организира такова пищно и зловещо представление с едничката цел да се добере до астрариума? И ако това наистина беше Уолингтън, откъде е могъл да знае за връзката между ритуала и кошмарите на Изабела? Представление ли беше това или действителност? Не можех да бъда сигурен в нищо, ъглите на стаята все още се накланяха, а съзнанието ми беше замъглено. Коптското расо, което отец Карлото ми беше дал, лежеше прилежно сгънато в долната част на леглото ми. Най-вероятно Фахир го беше взел от мястото при входа на катакомбите, където го бях скрил. Дали през цялото време ме бяха наблюдавали? И каква беше ролята на Фахир във всичко това? А къде беше Мосри?
С мъка се надигнах от леглото и отидох при манекена. Разглобих го, вкарах ръка вътре и се успокоих, че астрариумът е в безопасност. След експлозиите в „Шератон“ и ужасяващите събития от последната нощ, сега повече от всякога разбирах колко е важно да не позволя да попадне в неподходящи ръце. Хвърлих поглед към кутията със сърцето. Дори не бях сигурен, че то е принадлежало на човек. След това се сетих, че познавам някой, който със сигурност би могъл да ми каже дали е така.
Деметриус ал-Масри впери поглед през дебелите си очила в сърцето, поставено в лабораторната ваничка и леко го побутна.
Кабинетът му се намираше в една ниша без прозорци, встрани от една от главните зали на градската морга. Предположих, че може би това някога е било голям шкаф. Бях облякъл расото на коптски монах и влязох в моргата без затруднения. Когато ме видя преоблечен така, Деметриус веднага ме придърпа в малкия си кабинет.
Повече от пет минути стояхме така, вперили погледи в сърцето, докато накрая започнах да се съмнявам, че ще получа окончателен отговор на въпроса си.
Най-после Ал-Масри се прокашля и се облегна назад в стола си.
— Това е човешко сърце и е принадлежало на не особено едър човек, най-вероятно на жена. По моя преценка вероятно е била около трийсетгодишна.
Усетих как собственото ми сърце започна да блъска в гърдите.
— Това сърцето на съпругата ми ли е?
— Възможно е, но не мога да отговоря със сигурност — въздъхна той и постави сърцето обратно в контейнера, в който го бях донесъл. — Мога ли да попитам как попадна в теб?
— Някакъв човек го е занесъл във вилата, без да си каже името.
Съдебният лекар ме изгледа внимателно и след това ми подаде контейнера.
— Бягай, приятелю, бягай с всички сили колкото е възможно по-далеч. Не искам утре тук да заваря твоето собствено тяло.
Той отвори вратата и в малкото помещение веднага нахлу зеленикавата светлина от флуоресцентните лампи в моргата. Погледнах отново към стаичката без прозорци. Деметриус ал-Масри проследи погледа ми.
— Едно време имах обширен кабинет с прозорци, но ме понижиха. Любопитството не се отразява добре върху професионалната кариера. Трябва да си много предпазлив. Живеем в опасни времена. Дори и за свещениците — добави той с усмивка.