Лодката — малък плавателен съд, наречен Ра Пет, със стара ръждясала кабина и купчина закърпени рибарски мрежи до нея — пухтеше уверено срещу надигащия се прилив и си проправяше път през плетеницата от водорасли, които бурята от предишния ден беше изхвърлила. Братовчедът на Фахир, Джамал, беше нисък, мускулест мъж, който наближаваше шейсетте. Ръцете му, както на всички рибари, бяха покрити с мазоли и белези, но той уверено водеше лодката към червената люлееща се шамандура, с която бе обозначено точното място на гмуркането. Той беше собственик на лодката и, както Изабела ме увери още веднъж, член на бреговата охрана и като такъв бе получил официално разрешение за гмуркането. Не знаех дали да й вярвам, или не. Джамал непрекъснато се усмихваше, но по погледа му личеше, че е нервен. Предположих, че проблемът е бил решен с помощта на подкуп. Но предпочетох да не питам за това.
В кабината над командното табло висяха човечето на Мишлен, една малка пластмасова кукла с боядисана в зелено пола и окото на бог Хор. Облегнах се на очуканата дървена ламперия, за да запазя равновесие.
— Внимавай да не паднеш зад борда — пошегува се Омар, представителят на египетските власти, за когото Изабела ми бе съобщила снощи.
Беше доста пълен мъж с неправилно зараснал счупен нос, а през клепача на едното му око и надолу по бузата му минаваше тънък бял белег. Върху дрехите си беше навлякъл светеща розова спасителна жилетка и очевидно не се интересуваше много от ставащото около него. След като в продължение на два века в Египет са били правени незаконни археологически разкопки и огромен брой древни статуи и артефакти са били изнесени от там, страната най-после бе въвела полицейска система, според която навсякъде, където се извършват археологически проучвания, трябва да присъства поне един официален представител на властите. Но дори ако Омар наистина беше такъв, то силно подозирах, че Изабела нарочно не му бе съобщила каква е истинската стойност на астрариума.
Фахир стоеше на вратата на кабината. Тромавите му движения на сушата нямаха нищо общо с грациозното му придвижване във водата. Когато за първи път се гмурнах с него, бях изумен не толкова от плавните му движения, колкото от необичайната му способност да открива предмети по морското дъно дори в мътните води на пристанището на Александрия. В рибарската хижа в Ал Гомрок, където беше израснал, можеха да се видят някои предмети от времето на Птолемеите, поставени небрежно до радиото или до някоя стара семейна снимка. Баща му и дядо му бяха откривали тези предмети в рибарските си мрежи или ги бяха вадили от дъното на морето. Самият Фахир казваше, че е виждал под водата статуи и колони, които с времето са се превърнали в рифове, привличащи рибните пасажи. Именно поради тази причина рибарите хвърляха мрежите си по тези места. Но дори Изабела не можеше напълно да си обясни невероятните му умения в гмуркането, а и той винаги избягваше да даде ясен отговор къде ги е придобил.
— Средиземно море ни прави всички братя — беше ми казал веднъж. — То е като език — или можеш да го говориш, или не.
— Няма ли и ти да опиташ, приятелю? — обърна се Фахир към мен.
Не обичах гмуркането особено много, под водата ме обхващаше известно чувство на клаустрофобия. Освен това исках да държа Омар под око.
— Може би малко по-късно. Засега ще стоя тук и ще ви гледам.
— Само да видиш останките от кораба, Оливър — продължи той замечтано. — От големия кораб е останал само скелетът, но формата си личи съвсем ясно. Представи си, самата Клеопатра е пътувала с него.
Изабела се появи, прехвърлила кислородна бутилка през рамо.
— Готов ли си, Фахир?
Фахир се усмихна:
— Толкова пъти съм проучвал картата, че мога да стигна до мястото и с вързани очи.
— Като се има предвид колко пясък се вдигна през последните няколко нощи, със сигурност ще се чувстваш като с вързани очи. Знаеш си урока. Започваме да обхождаме района един до друг, докато металотърсачите не регистрират нещо.
Винаги, когато беше нервна, Изабела говореше така отсечено и властно. В мен отново се зароди мрачно предчувствие.