Обхвана ме неистово желание да унищожа механизма. Бях готов на всичко, за да сложа край на тази лудост, но успях да се въздържа и да не използвам юмруците си. Ако се опитах да унищожа механизма, това означаваше, че вярвам във властта му над мен. Отказах да му се подчиня.
— Това не е датата на смъртта ми — казах на глас. — Никой не може да ме изплаши и да ме накара да направя каквото и да било.
Гласът ми отекна в стаята.
Изведнъж в съзнанието ми нахлуха различни звуци и образи — гласът на Изида, викът на Хор, кървавата крокодилска уста на Амут, която подхвърляше сърцето насам-натам. Установих, че съвсем точно съм запомнил гласа на Изида, като че ли наркотикът, който ми бяха инжектирали, бе подсилил невероятно паметта ми. Интонацията на гласа много ми напомняше на Амилия Линхърст, но тембърът му беше по-плътен. Според мен това не беше Амилия, но тогава кой? И защо присъстващите толкова отчаяно искаха да се доберат до астрариума? Бяха ли по някакъв начин свързани с принц Маджид? Съмнявам се, не можех да си представя Мосри да прибегне до толкова сложен и заобиколен начин, за да изтръгне механизма от ръцете ми.
Ритуалът ме накара де се замисля за историите, които бях чувал за Джовани Брамбила, за представленията, в които е била замесена Изабела като дете. Това от своя страна ме подсети за снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Вече и без това подозирах, че зад маската на Хор се криеше Хю Уолингтън. Ами останалите хора от снимката — Амилия Линхърст, Хермес? Имаше само един човек, който бе запознат с това.
Пред железните порти на вила Брамбила беше паркирана черна волга. Висок мъж в широки джинси и риза, няколко размера по-голяма от неговия, стоеше облегнат на квадратната руска кола и пушеше, вперил нахално поглед в къщата. Познах го веднага, беше един от мъжете от белия микробус, който бе паркирал пред „Шератон“. Очевидно Мосри беше поставил вилата под наблюдение. Бях преоблечен като коптски монах, затова реших, че най-добре ще бъде да действам възможно най-дръзко. Сложих си слънчевите очила и съвсем небрежно приближих към портата.
Поздравих мъжа на арабски, когато минах покрай него:
— Чудесно време, нали, приятелю?
Той се почувства малко неудобно, хвърли фаса си в канала и отвърна:
— Така е, отче.
Усмихнах му се и продължих към вилата, очевидно не ме беше разпознал. Влязох през портата и заварих Адел на колене да плеви цветята във вътрешния двор.
— Адел! — извиках го шепнешком.
Погледна ме и на лицето му се изписа подозрение, когато видя монашеското ми расо.
— Аз съм, Оливър — прошепнах.
Изражението му омекна и той посочи с поглед към мъжа, който наблюдаваше къщата. Изчака да влезем вътре и едва тогава заговори:
— Слава на Аллаха! Тревожехме се за теб. Къде беше? Толкова много неща се случиха.
— Ще ти разкажа по-късно. Сега трябва незабавно да говоря с Франческа.
— Тя си почива, напоследък не е добре.
Минах покрай иконома и се отправих към вътрешната част на къщата. Възрастната жена седеше в едно голямо кресло пред отворения френски прозорец, в скута й лежеше стар албум със снимки. Продължи да се взира безизразно напред, въпреки че се доближих до нея.
— Франческа, миналата нощ бях дрогиран и принуден да участвам във възстановка на древноегипетски ритуал — казах й направо, ядосан, че не ми обърна никакво внимание.
Франческа не ми отговори.
— Това ли е била принудена да преживее Изабела като дете? Това ли е откаченият национализъм, в който е вярвал Джовани — смесица от вуду магия и лоша театрална постановка?
Усетих една ръка върху рамото си. Стреснах се и рязко се извърнах. Адел застана между мен и господарката си.
— Господин Оливър, госпожата не може да ти отговори. Опитвах се да ти кажа, че получи удар и сега е парализирана. Но синът ми Ашраф е тук в Александрия и мисля, че той ще успее да ти помогне.
Бях силно изненадан, хвърлих още един поглед към възрастната дама, която продължаваше да се взира безизразно пред себе си.
— Съжалявам, Франческа.
Икономът живееше в една пристройка в задната част на вилата. Тя се състоеше от спалня и кухня, служеща и за хол. На стената редом с портрета на Насър беше закачена снимка на Ашраф по време на дипломирането му. Седнах на края на дивана, все още покрит с найлона, с който е бил купен. Чух отвън гласа на Адел, който поздравяваше сина си.