Ашраф влезе, беше облечен в традиционни дрехи, синината на челото му беше получена в резултат на многото часове, прекарани в молитва в джамията. Това беше знакът, по който се разпознаваха истинските вярващи. Почудих се какво би си помислила Изабела за религиозната отдаденост на приятеля си от детинство. Той ме посрещна и сърдечно се ръкува с мен.
— Дано мирът те спохожда навсякъде.
— Тебе също — отвърнах аз.
Той седна на един кухненски стол срещу мен. Съпругата на Адел се появи като безмълвна сянка и му поднесе ментов чай.
— Баща ми ми каза, че искаш да научиш нещо повече за… необичайните занимания на господин Брамбила — започна предпазливо той.
— Да го наречем с истинското му име, става въпрос за култ, нали така?
Той ме изгледа продължително. Знаех, че въпреки близките си отношения с Изабела Ашраф не изпитваше особено доверие към мен.
— Оливър, знаеш, че Джовани Брамбила ми беше като мой дядо — отвърна той. — Неговото семейство е и мое семейство. Никога не бих го предал. Но аз обичах Изабела, а тя обичаше теб, в противен случай никога не бих стоял с теб в една стая.
Усетих, че ме обзе гняв.
— Знаели сте за това още когато сте били деца, нали така? Пресъздавал е древните ритуали в отчаяния си опит да призове боговете на своя страна. Но защо го е правил? За да запази парите си ли?
— Моля те, господин Оливър, не викай.
Адел се изправи, бързо спусна щорите на прозореца и след това се обърна намръщено към мен:
— Разбираш, че не можем да говорим открито за тези неща. Страната е пълна с шпиони.
Ашраф сложи ръка върху рамото на баща си.
— Аз бях син на слуга, но имаше известни… привилегии, до които имах достъп. Имах късмет в това отношение. Присъствах на такъв ритуал само веднъж. Тогава бях на единайсет, а Изабела беше на осем. Майка й я беше напуснала малко преди това. Това беше в годината, когато Насър унижи европейците, когато победи окупаторските армии на Англия, Израел и Франция. Спомням си страха, обзел членовете на семейството. Джовани Брамбила много добре знаеше, че ако Насър национализира Суецкия канал, ще национализира и всичко останало, в това число и памучната индустрия. Джовани изпадаше в ужас при мисълта, че може да изгуби фабриката, къщата и милионите си.
В гласа на Ашраф се долавяше негодуванието, потискано десетки години наред. Баща му положи ръка върху рамото му.
— Моля те, Ашраф, тези неща са вече в миналото.
— А миналото остави своя отпечатък върху нас — отвърна той на арабски и после отново се обърна към мен. — Бяхме деца, но аз бях израснал на улицата и познавах истинския живот. Изабела беше съвсем невинна, тя винаги е била закриляна и предпазвана. Той ни хипнотизираше, и двамата. С този трик забавляваше гостите си по време на партитата. Но аз разбирах какво става. Познавах откачените му магии, това беше неговият отчаян опит да манипулира събитията. Неговите приятели и познати, все от старата колониална класа, бяха загубили вече влиянието си, а опитите на Джовани да подкупи новата власт, някои от членовете й бяха социалисти, синове на фелахи, се бяха провалили. Имаше един млад офицер, който беше поел ръководството на Александрийската фабрика за памук, управлявана до този момент от друг италианец — евреин. Джовани знаеше, че е въпрос само на време младият офицер да конфискува имотите на Брамбила. Мразеше го, но не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Джовани беше изпаднал в паника. Беше през ноември, точно след като Британската армия навлезе в Синай.
— На шести ноември ли?
— Точно тогава. Хората бяха изплашени, не знаеха какво да очакват. Улиците бяха празни, всички млади египтяни бяха отишли на гарата, за да се запишат като доброволци в армията. В това време европейците се бяха заключили във вилите си. Въпреки това Джовани и приятелите му отидоха в катакомбите.
— Ти последва ли ги?
— Изабела беше с тях. А моето сърце беше със сестра ми.
Ашраф скри лицето си в ръце, съкрушен от мъка. Адел го погали по главата и след няколко секунди Ашраф си възвърна самоконтрола и продължи:
— Качих се на велосипеда си и последвах колата им. Карах по празните улици, движех се бързо, но гледах да спазвам дистанция от тях. През цялото време се опитвах да съм близо до Изабела. Когато пристигнах се ориентирах по гласовете им и ги последвах надолу в тунелите. Светлините на факлите проблясваха по стените като огньовете на ада, заклинанията им звучаха така, сякаш идваха от някакви демони.