— Колко време ще останете под водата? — попитах аз.
— С помощта на хидролокатор сме определили местоположението на обекта до няколко метра. Имаме на разположение три часа, през които да действаме.
— Загадка отпреди хиляда години! Ще влезем в историята — сигурен съм в това.
Вълнението на Фахир беше заразително. Аз не се сдържах и се усмихнах.
— Само се пазете — обърнах се и към двамата.
— Не се безпокой — отвърна Изабела и подаде кислородната маска на Фахир.
Два металотърсача — недодялани уреди съветско производство, каквито от флотата използваха за откриване на подводни мини — лежаха върху дървената палуба. Изабела и Фахир поставиха слушалките на ушите си и провериха силата на звука. И двамата бяха напълно съсредоточени, затвориха очи и напрегнато очакваха да чуят звука на уредите. Вече бяха напълно концентрирани върху задачата, която им предстоеше да извършат. Между тях съществуваше някаква странна близост и за момент осъзнах, че изпитвам неоснователна ревност.
Планът им беше да плуват един до друг на около половин метър над морското дъно. Веднага щом доловят някакъв звук, щяха да ми подадат сигнал и аз щях да спусна един метален цилиндър, който щяха да забият в пясъка около бронзовия артефакт. После щяха да извадят цилиндъра от морското дъно и така щяха да извадят предмета заедно с почвата около него. След това щяха да го почистят от пръстта и солта по него, като първо щяха да го измият със солена, а след това и със сладка вода.
Изабела отвори очи, погледна часовника си и се изправи решително. Фахир я последва и двамата с тържествен жест сложиха кислородните си маски. Изабела седна на ръба на лодката с гръб към морето и се хвърли назад във водата. След миг Фахир я последва и също изчезна в синята бездна. В този миг плавниците му заприличаха на черни перки на риба. Двамата с Джамал спуснахме внимателно металотърсачите след тях. Няколко минути по-късно единственото свидетелство за присъствието им под водата беше поклащането на въжето, с което бяха свързани, и неясната светлина от прожектора им, която бързо изчезваше в дълбините.
Омар беше седнал на една обърната щайга и бе извърнал лице, сякаш се печеше на слънцето. Бях убеден, че безразличието, което видимо проявяваше, беше само маска.
По едно време се наведе към мен и каза:
— Господин Уорнок, ние сме много доволни от работата на съпругата ви. Според нас тя е много талантлива. Но може би е прекалена луда глава, не е ли така?
Опитах се да прикрия недоверието си към него, усмихнах се и кимнах.
Седнах встрани на палубата и се загледах към Александрия. На фона на небето се очертаваха високите хотели, жилищните блокове, а тук-там стърчаха минаретата на джамиите. Беше ми трудно да повярвам, че Изабела най-после е открила своя Свещен Граал.
Спомних си как, докато седяхме в онзи бар в Гоа, тя за първи път ми спомена за астрариума. Заведението представляваше малка постройка от бамбук и тухли и беше собственост на една немкиня — хипарка, и нейния съпруг — индиец. В ъглите гореше тамян, а от малката озвучителна уредба непрекъснато се лееха парчета на „Ролинг Стоунс“. Барът носеше подходящото име „Убежището от ада на Марлене Чакрабути“ и беше известен с прекрасното „Блъди Мери“, което приготвяха там. По онова време това бе любимият ми коктейл. Във въздуха непрекъснато се носеше сладникавата миризма на хашиш, а на видно място на стената висеше обложката на „Аби Роуд“ с автографи по нея.
Току-що бях приключил работата си за „Шел“ и както обикновено след края на успешно проучване бях обзет от непреодолима досада. По това време смисълът на живота ми се състоеше в удоволствието от преследването и в усещането, че използвам всичките си сетива. Част от този процес бяха както математическата точност на геоложките изчисления, така и чисто емоционалните усещания — интуитивният проблясък, който винаги ми се явяваше, когато се изправях сам сред нефтеното находище, душейки въздуха и чувствайки вибрациите на скалите под босите си крака. Работниците започваха нервно да подхвърлят шегички помежду си, докато ме наблюдаваха как събувам чорапите и обувките си и се изправям мълчаливо, затваряйки очи и разчитайки знаците, които земята под босите ми пети ми подаваше.
В онези дни след като приключех с една задача, бързах нетърпеливо да се захвана със следващата. Вълнението от откриването на поредното нефтено находище, а не толкова парите, които щях да получа, ме караха да бързам и да се местя от място на място, все едно бягах. От какво — тогава все още не знаех, усещах обаче, че откакто се помнех, се опитвах да избягам от някаква част от самия себе си. Бях на трийсет и три, това е опасна възраст за мъжа, представлявах груб, недодялан англосаксонец, който виси в бара.