Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах, че вече съм пропуснал закуската. Наплисках лицето си на умивалника и скрих астрариума в шкафа под него. Чувствах се в безопасност зад дебелите стени на манастира и безпокойството от предишната нощ беше започнало да ме напуска. След това бързо преминах през прохладните сводести коридори и излязох на двора, където ме заля ослепителната слънчева светлина. Намирах се точно пред църквата на манастира. Тя представляваше сграда с няколко кубета от светъл камък, имаше висок сводест вход, вдясно от който се виждаха четири по-малки свода, всеки с изрисуван прозорец от пода до тавана. Заобиколих черквата и се озовах в централния двор. По пътя минах покрай останките от една мелница, покрай един гълъбарник и кладенец. Срещу черквата се намираше градината, в която растяха няколко реда нарове, маслинови дръвчета и различни зеленчуци. Млади монаси работеха в нея. Попитах единия от тях къде мога да хапна нещо за закуска, той откъсна един нар и ми го подхвърли с усмивка. След това на силен диалект ми обясни, че мога да отида в трапезарията, където най-възрастните монаси закусват по-късно от останалите.
Отидох в трапезарията и седнах на една дълга ниска маса, осветена от слънчевите лъчи, които се процеждаха през отвора в най-горната част на купола. Една млада селянка с широко безизразно лице постави пред мен купа с ориз. От другата страна на масата беше седнал много възрастен монах и се хранеше съвсем бавно. Той се спря и се загледа в мен, тежката му калаена лъжица увисна във въздуха. Опитах се да се усмихна, питах се дали това не е отец Мина. Той издаде някакъв странен звук, нещо средно между възмущение и кашляне и продължи да се храни съвсем бавно. Бързо сложих една лъжица ориз в устата си, но той се оказа прекалено солен и го изплюх. Монахът избухна в смях. Обърнах се към селянката и я помолих на арабски да ми донесе малко мед, но тя продължи да подрежда чиниите, без да ми обърне никакво внимание.
Монахът бутна купичката си, която издрънча, и посочи с глава към жената.
— Няма уши, глуха е — каза и постави сбръчканите си ръце от двете страни на главата си. — Ти ли си англичанинът?
Говореше английски с много силен акцент.
— Аз съм.
Облегна се назад и започна внимателно да оглежда лицето ми. Черните му като маслини очи, потънали в дълбоки бръчки, ме наблюдаваха съвсем безучастно. Най-неочаквано се протегна през масата и прокара ръката си по лицето и брадата ми. Замръзнах от изненада.
— Всичко е наред, ти си добър човек.
— Наистина ли?
— Наистина.
Говореше с такава дълбока убеденост, че за моя най-голяма изненада изпитах към него огромна благодарност.
— Аз съм отец Мина — продължи той. — А ти, предполагам, си Оливър Уорнок. Отец Карлото ми каза, че искаш да говориш с мен. Ела, аз съм главният библиотекар на нашата библиотека. Тя е най-известната в ордена ни. Имаме много ценни книги. Трябва да ги видиш. А може би греша, може би си дошъл тук, за да положиш обет за мълчание?
При тези думи той се усмихна и разбрах, че се шегува.
— Не, няма да полагам обет за мълчание, а дори и да беше така, това нямаше да ми попречи да чета — отвърнах с усмивка.
— Наистина, когато чете, човек може да се прехвърли отвъд високите стени. А може би си дошъл тук, за да се скриеш?
Предпочетох да не отговоря на въпроса му и монахът ме потупа по ръката.
— Ти пази своите тайни, а аз ще пазя книгите си. Да вървим, приятелю.
Прекосихме двора. Отец Мина беше висок не повече от метър и половина, но толкова дебел, че според мен бе цяло чудо, че изобщо можеше да се движи. Спря се до големия кръгъл кладенец пред църквата „Свети Паисий“.
— Тук берберите измили сабите си, след като убили четирийсет и девет мъченици. След това ги хвърлили тук, затова и до днес се нарича Кладенецът на мъчениците.
Погледнах надолу. Кладенецът беше дълбок, водата едва блестеше на дъното му.
— Тук винаги имаме прясна вода. Това е Божие чудо. Но да вървим към библиотеката — рече отец Мина и ме дръпна за ръкава.
— Искам да изпратя едно писмо, което утре непременно да стигне до полуостров Синай — казах му аз. — Игуменът ми каза, че може би днес оттук ще премине керван на бедуини.
Отец Мина кимна и след това силно изсвири с уста. Незабавно откъм сенките към нас се завтече едно слабо, около десетгодишно момченце, усмихна се и белите му зъби блеснаха на слънцето.