— Дай ми писмото — нареди отец Мина.
Дадох му писмото до Мустафа. Той присви очи, за да прочете адреса, след това го подаде на момчето, като го изкомандва нещо на арабски. Момчето веднага изчезна. Монахът забеляза изумлението ми.
— Не се тревожи. До довечера писмото ще е при бедуините, а утре по залез ще е в Синай. А сега да се заемем с по-важните задачи.
— С астрариума ли? — попитах аз, без да се замисля.
— Търпение, приятелю. Първо нека ти покажа библиотеката.
Библиотеката се намираше в далечния югоизточен край на комплекса, близо до старата мелница, където някога монасите са мелели брашното си. Представляваше тясно помещение, построено през девети век, разположено по продължението на отбранителната стена на манастира. Беше широко около два метра и високо повече от десет. Библиотеката се осветяваше чрез отвори в центъра на всеки купол. Покрай стените й имаше подредени богато украсени писалища за четене и високи до тавана шкафове със стъклени врати, поставени там през осемнайсети век. В тях се съхраняваха безценните ръкописи.
Отец Мина ме разведе наоколо, като гордо описваше историческата и религиозната стойност на тези документи. Беше ми трудно да се концентрирам. С нетърпение очаквах да разбера какво знае за астрариума, но усетих, че в момента може би ме подлагаше на изпитание. И докато ми разказваше историята на събраните тук трудове, преценяваше искреността ми. Най-накрая стигнахме до малък орехов шкаф, скрит в един ъгъл. С драматичен жест монахът извади едно ключе от джоба на расото си и отключи шкафа. Взе от там подвързана с кожа тетрадка и я постави на масата. Пожълтелите страници бяха изписани с претенциозен, често променящ се почерк, който се носеше по страниците, все едно някой го преследваше. Текстът беше написан на доста архаичен френски.
— Това е едно от най-големите съкровища на библиотеката — каза възрастният човек. — Тетрадката на Сонини де Манонкур, френски естествоизпитател и пътешественик, участвал през 1799 година в експедицията на Наполеон.
Сърцето ми ускори ритъма си. Сонини де Манонкур, веднага разпознах името. В този момент се пренесох в Гоа и си спомних пламъка в очите на Изабела, когато ми разказваше за писмото на Манонкур, което Ахмос Хафре й показал. Аз самият бях виждал копие на това писмо в Британския музей и богато украсеният почерк, който бях видял в кабинета на Уелингтън, напълно съвпадаше с почерка, който виждах по страниците на тази тетрадка. Усмихнах се. Възможно ли беше отговорът на въпроса къде трябва да бъде положен астрариумът да ме е чакал тук през цялото време? Може би в тази тетрадка щях да открия как да спра предсказанието на устройството и да залича датата на смъртта си. Отец Мина ми подаде тетрадката, но ръцете ми трепереха толкова силно, че не можах да я поема. Той се намръщи неодобрително и я отдръпна от мен.
Набръчканият пръст на отец Мина се плъзна по страницата.
— Виждаш ли тук, долу, има някакви бележки и картинки. Те се отнасят до наоса, който Сонини е открил.
Той ми посочи няколко скици, направени с мастило, всяка от които показваше различна страна на наоса. Стените му бяха изписани със знаци, много по-късни от йероглифите, на непознат за мен език.
— Надписите върху наоса разказват как Клеопатра е получила подарък от един гадател. Този подарък е бил това, което ти наричаш астрариум.
Отец Мина замълча и изчака да види реакцията ми. Кимнах, подканяйки го да продължи.
— Точно така — казах аз.
— Астрариумът е бил подарен на Клеопатра от евнуха жрец Потин по случай сватбата й с по-малкия й брат Птолемей XIII. Наосът разказва историята на „небесната кутия“.
Кимнах отново, за да покажа, че тези факти са ми известни. Монахът внимателно отгърна една страница.
— Сонини де Манонкур описва този механизъм в писмо до Наполеон, в което обяснява, че „небесната кутия“ може да донесе не само щастие и богатство, но и смърт, нещо, което силно би заинтригувало императора. Писмото беше при нас, но един посетител го открадна през 1943 година.
— Ахмос Хафре — промълвих аз на един дъх.
Монахът рязко се извърна към мен, в погледа му се появи изненада, а след това подозрение.
— Ти познаваш ли Ахмос Хафре?
— Моята съпруга беше археолог. Тя ми е разказвала за него.
Опитвах се да говоря тихо и искрено. Отново започнах да се задушавам при мисълта, че астрариумът контролира живота ми, свързва отделните точки на картата и ме кара да се движа по траектория, която не можех да предвидя. Дали не ме бе подвел по някакъв начин, за да ме накара да дойда тук?